Когато приключих със седмата книга за Хари Потър, въпреки че не съм от най-лудите фенове на поредицата, ми беше малко тъжно. Все пак Потър (държа да си представите Алан Рикмън да го произнася, иначе се губи патосът!) дълго време беше част от читателското битие на тинейджърските ми години. А имах приятелки, чийто литературен живот се изчерпваше с ежегодното прочитане на „Джейн Еър“ и „новия Хари Потър“. Филмите утешаваха малко тъгата ми, но масовата издателска истерия „да произведем по-успешен продукт от Роулинг“ доста ме дразнеше. Затова и първоначално подминавах поредицата за Пърси Джаксън и се мръщех на името Рик Риърдън. Докато едно телефонно обаждане не промени мнението ми.
„Сестра ми, купи ми новия Пърси Джаксън!“ Ъ? Това не е ли някаква боза?! Мхмм, все пак сестра ми ми препоръча „Песен за огън и лед“, я все пак да видим за какво става дума…
Пет книги по-късно, отново трябва да се сбогувам с любим герой. Пърси Джаксън не е „новият Хари Потър“. Затова повече няма да го сравнявам с него, а ще се опитам да ви разкажа за последната книга „Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Последният олимпиец“. Не се притеснявайте, постепенно ще подготвя статии и за другите. Но предпочитам да пиша за неща, които съм чела наскоро.
Мисля, че най-много харесах наистина забавното чувство за хумор на автора, както и факта, че той не се опитва да представи героите си като типични продукти на поп-културата, но със супер сили. Страшно много ме впечатлиха екологичните послания, които отправя – те наистина бяха вплетени в сюжета и не стояха като пропагандни кръпки! С такива книги трябва да се възпитават отговорни и разумни млади хора, а не с „Децата Индиго част 35465“.
Една от основните критики към Риърдън е, че като всеки американец, зловещо е омазал старогръцката митология. Е, да ама, не. Всъщност митологията отговаря съвсем коректно на това, което познаваме, а аз самата научих няколко допълнителни факта. И ужасно много елински названия на различни оръжия.
Пърси Джаксън може и да е син на бог Посейдон, част от най-зловещото пророчество, но в същото време е и тинейджър с проблеми. Част от проблемите му са по-зъбати от обичайното и е трудно да решиш дали се страхува повече от поредното митологично чудовище или от първия си сблъсък с удивителния свят на разбеснели се хормони и чувства…
„Последният олимпиец“ до голяма степен е книга за надеждата и избора. Риърдън наистина е успял да използва по модерен начин класическата идея, че не можеш да се противопоставиш на съдбата си и в същото време да те убеди, че това не те оправдава, ако оставиш нещата просто да ти се случват, че въпреки всичко ти трябва да направиш своя избор.
„Последният олимпиец“ е този, които остава, когато всичко тъне в хаос и разруха, които започва да строи върху руините. Последният олимпиец е това, при което се завръщаме, когато имаме нужда от подкрепа, от нежност, от пристан… Не, не е Пърси Джаксън, нещо много по-могъщо е.
А на Пърси и всички негови пожелания мога да пожелая само едно – успешни подвизи, герои!
