Яна Борисова е български писател, драматург и сценарист. Пише пиеси, книги, разкази и филмови сценарии. Пиесите й са поставени и издадени в България, Белгия, Франция, Сърбия, Русия, Аржентина, САЩ, Италия и Германия. Най-известните й драматургични текстове са „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“ и „За теб“.
„За теб“ е спектакъл, който е своеобразно продължение на книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев“, която излезе през 2011 г., и е написана отново от Яна Борисова по разкази на самия актьор. Тази постановка й донесе номинация за тазгодишните Икар и Аскеер в категорията Съвременна българска драматургия.
Яна многократно е номинирана за различни европейски отличия за драматургия и литература. Носителка е на много награди, сред които Икар (2008), (2010), (2014) и Аскеер (2008).
От март месец е начело на нов проект в НДК по покана на директора Мирослав Боршош. Заедно ще превърнат старата зала 2 на НДК в най-новия театър на България- театър „Азарян“.
Ние силно адмирираме хора като нея, които умеят да изграждат смисъл с помощта на запомнящи се думи, да променят облика на съвременната българска драматургия и да вдъхват живот на българската култура. Това бяха и причините да я поканим за интервю.
Ако в живота Ви има улица, наречена „Предизвикателство“, докъде ще води тя?
До място, в което ще се чувствам спокойна и незаменима. Надявам се да е пълно и с други хора, с които, вървейки по подобни улици, да създаваме градове и пространства, където лекотата на битието да не е непосилна.
Имате ли списък с неща, които искате да направите до края на живота си, както героят на Христо Мутафчиев в постановката Ви „За теб“?
Аз трудно задържам емоционалните си състояния в константа. Променят се с такава скорост, че и мечтите, породени от тях, се лутат и преформулират непрекъснато. Списъци правех като по-млада, сега вече са само копнежи или потребности, които включват и други хора. И независимо от човешките ми слабости, мечтите ми са свързани и със съзнанието, че е добре да оставя нещо смислено след себе си.
Защо е важно да можеш да „полетиш“?
Нямам представа, но усещам, че е важно.
Ако може да си позволите едно-единствено „безсмислено занимание само защото е красиво“, какво ще бъде то?
Преди време гледах едно изказване на актриса, която напускаше завинаги сцената. Много ме впечатли. Тя каза, че ще продължава да разказва истории, които я вълнуват и може би няма да излизат на големите сцени. Може би ще са страшно маргинални и невидими. Че може би няма да са шумни, а по-скоро тихи, толкова тихи, че може би никой няма да ги чуе, но вероятно някой ще ги почувства и познае по тишината. И тя ще знае, че е разбрана , че е тук и… че е по-малко сама. Накрая каза три пъти „обичам те”, защото като го кажеш три пъти, вярваш, че то ще бъде чуто, ще влезе и ще се настани на правилното място в душата на човека, за когото е!
Ако се получи наистина красиво, каквото и да е то, в повечето случаи има смисъл, дори и да не можем да го обясним.
Коя е Вашата любима дума?
Имам няколко любими думи на различни езици, добавям си и нови. Последната, в която открих неосъзната досега дълбочина и споделеност е „ нежност”.
Кое Ви вдъхновява?
Културните революции, големите истории и бавните стрели на красотата. На нас ни трябват неумолими истини, които да изказваме през творене, защото само от това има смисъл. Вдъхновява ме, когато попадна на такава.
Във всичките Ви пиеси неизменно присъства и любовта. Вярвате ли, че именно любовта е магията на този свят?
Любовта е спомен от далечно прераждане, че някъде, някога си бил щастлив.
Ако богатството наистина не се изразява в авоари, то какво прави Вас богата?
В един филм чух, че през земния си път човек събира хора и картини, за да си създаде личен рай, в който след това да отплува. Както е казал поетът Руми: „ Някъде там, отвъд доброто и злото, има градина. ..”. Ако всичко това е вярно, в моя рай или градина ще е пълно с прелестни хора.
Има ли нещо, което не бихте жертвали в името на мечтите?
Мечтите ми са свързани с идеята да съм щастлива. Надявам се, че няма да изисква кой знае какви жертви, защото усещането е много дълбоко и много лично, и до него се достига по невидим път. Хората на изкуството имат шанса да преживяват това в работата си, където се създават паралелни светове с други правила, които позволяват да ти се случи всичко онова, което е недостижимо в реалността. В останалото време е добре да имаш чувство за хумор, за да не полудееш. Това е дарба, която ще се опитам да не жертвам.
Знаем, че харесвате много Джоан К. Роулинг. Освен историите за Хари Потър, какво бихте препоръчали на всяко дете да прочете?
Много дълъг списък е. Всеки родител трябва сам да избере как и с какво да запали детето си за четене. Има толкова възможности, че няма оправдание ако не се направи. Аз харесвам автори, които измислят светове. Джоан Роулинг е такава. Дж. Р. Толкин също. Тери Пратчет, Луис Карол… Много харесвам и Туве Янсон. Мога да изброявам до безкрай.
А какви книги обичате да четете Вие? Кои са любимите Ви писатели?
Четенето е необходимост, която се отглежда и възпитава. Аз не само, че не загубих нуждата от това, а напротив, развих вътрешна тревожност, че светът е пълен с хубави книги, които аз няма да имам време да прочета. Списъкът с любимите ми автори е голям, но с удоволствие ще ви кажа няколко имена, които много са ме впечатлили: Зейди Смит, Джонатан Сафран Фоер, Юнас Юнасон, Паскал Мерсие и Иън Макюън.
Какво Ви прави емоционална?
Какво ме е направило емоционална и дали съм, могат да кажат хората около мен. Какво може да ме развълнува е друг въпрос. Отдавна не се цензурирам. Може да се случи навсякъде и от всичко, в което видя смисъл и усетя трепет. Преди няколко дена изпитах вълнение, когато видях в първа зала на Двореца две хиляди човека да гледат театър по текст на Хайнер Мюлер. Беше зашеметяващо усещане.
Има ли някоя специална театрална пиеса, която бихте гледали отново и отново?
Изумителното в театъра е, че се случва на живо в момента и след това не може да се повтори същото. Театърът е неповторимо чудо, като влюбването. Няма как да се върне и да го преживееш пак. Има представления, които са ме фасцинирали, които са ме формирали или, които си мисля, че няма да забравя. Истината е, че те самите отдавна са изчезнали, но са променили света ми и мен, а това е повече от всичко. Не развивайте носталгия към онова, което сте изпитали в театъра, наслаждавайте се на апетита за живеене, който се е отключил тогава.
Вече сте част от каузата за създаването на Театър „Азарян“ по покана на директора на НДК Мирослав Боршош. Кое е представлението, на което нямате търпение да вдъхнете живот и защо?
Артистите, режисьорите и публиката вдъхват живот на представленията. Нашата задача е да ги поканим, да им осигурим време, покой и свобода, и чрез тях да дадем душа на неодушевено пространство. Това е театърът.
Когато започнеш да създаваш една мащабна културна концепция, не трябва да флиртуваш с нея, а трябва да имаш дълбоко разбиране за потенциала й и много ясна дългосрочна визия. Мирослав Боршош успява да промени и осмисли Двореца, защото задвижвайки тази огромна машина и карайки я да работи на пълни обороти, той генерира материя, която изгражда културни полета за обитаване. Силата му е, че в този екстремизъм има фокус и яснота за крайния резултат, съчетани с голяма страст. Дворецът трябва да се превърне в сграда, която диша. А сърцето й ще бъде Театър „Азарян”.
Какви са останалите Ви бъдещи творчески планове и ще има ли скоро продължение на „Хората от Оз“?
Преди няколко месеца бях на среща с млади хора, които имат отношение към театъра и писането. Беше вълнуващо преживяване. Изправих се пред зала пълна с въпроси, на които нямам отговори. Успях единствено да споделя това, което аз знам: всеки изпитва чувства и вълнения, които не е способен да обясни, но има право да споделя. Тогава ме помолиха да обещая, че ще напиша нова пиеса. Аз обещах, че когато намеря причина – ще напиша. Сега я пиша.
