„Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си.”
За това копнее главната героиня в романа „Разбий ме” на Тахере Мафи (изд. „Егмонт България“), тъй като притежава дарба проклятие да причинява доста неприятни неща на всеки, когото докосне. Представете си книга за историята на Плевел от X-Men, но с динамиката и антиутопията от „Игрите на глада”. Сега прибавете и един прекрасен приятел от детството – „Очарователен. Опасен.” и ето ви любовна история насред тъмнината на изчезващия свят.
„Разбий ме” е един от онези динамични романи, в които всичко просто се случва. Бързо и интензивно, оставя без дъх. Действието е като нажежена жичка, преплита се и изпепелява. Започва в студена, тъмна лудница и завършва на последното място, което бихте могли да очаквате. Чете се неописуемо бързо и леко, защото ви оставя без дъх от изненада и страст. Впуснете ли се в приключенията на романа, с изненада ще установите, че дори когато екшънът е спрял, сте затаили дъх от последвалата еротична сцена. Няма част в романа, в която да няма екшън или еротика.
„Въртя се на място, загубена сред океана на собственото си въображение. Не умея да плувам.”
Начинът на изразяване на главната героиня Джулиет ми беше забавен, респективно писането от страна на авторката. Вярно, може да се каже, че Джулиет е малко драматична, но идеята със зачеркването на изрази – все едно иска да каже нещо, но е зачеркнато и казва друго – показва вътрешната нестабилност на девойката, без това да бъде натрапчиво.
Книгата започва с пребиваването на главната героиня в лудница в рамките на 264 дни, така че няма как да очакваме да няма доза драматизъм, който е много приятно загатнат с помощта на зачеркнатите фрази. Те сякаш показват истинските усещания и размисли на Джулиет. Онези размисли, които човек се плаши да признае дори пред себе си. Едновременно с това, за подобен вид книги с повече действиe, отколкото мисъл, Джулиет се отличава с прилична прозорливост. Някои от поетичните й моменти ми харесаха.
„Слънцето е безочливо: винаги напуска света, щом се отегчи от нас. Луната е предан спътник. Никога не си тръгва. Винаги стои на мястото си и ни наблюдава непоколебимо, познава ни в светлите и тъмните ни моменти, променя се непрекъснато също като нас самите. Всяка нощ изгрява с различно лице. Понякога вяло и немощно, понякога силно и пълно със светлина. Луната разбира какво е да си човек. Несигурен. Самотен. Осеян с несъвършенства като с кратери.”
Но какво става извън лудницата? Не искам да ви загатвам дори и малко от историята, защото е по-интересно да узнаете сами. Антиутопичният свят в романа „кърви”. Летящите птици са легенда, а „природните стихии воюват една с друга”. Управлението е в ръцете на така наречените Възобновители.
В романа има някои нелогичночности, характерни за този тип литература, които се надявам да бъдат обяснени в следващите книги, защото в тази не стана ясно примерно как по точно работи дарбата на героинята. Но книгата се чете така бързо и леко, че едва ли ще ви остави много време да мислите за тези неща.
Това, което ме разбива, е заглавието. Не разбирам как тази интересна и гореща книга си е заслужила такова идиотско име като „Разбий ме”(Shatter Me).
Ако ви се чете нещо едновременно бързо в приключенията, драматично в описанията и горещо в любовните сцени, нещо, което предизвиква сетивата ви и вдига адреналина, мисля, че „Разбий ме” би ви харесало.
