Книгата е „На плажа Чезъл“ от Иън Макюън. Беше ми препоръчана от човек, чието мнение ценя.
И все пак имаше един момент, в който изникнаха въпросите. Защо? Какво толкова й е на тази книга? Ама цялата ли история ще бъде посветена на първата брачна нощ и нейната консумация? Тогава спрях да чета. И на следващата сутрин започнах от страница първа. И стигнах до края.
И тя просто свърши. Книгата. Прочитайки поредната страница, обърнах жадна за още на следващата и… празен лист.
Толкова неочакван край. Самата история не беше с неочакван край, прекрасен финал всъщност. Хем ти се иска да има още няколко странички, хем знаеш че няма нужда от тях. Защото какво още можеше да бъде написано там?
Всъщност в първия момент си помислих, че продължението на историята можеше да е от онези захаросаните – как той й се обажда след дълги години, пише й, тя след еднодневно колебание все пак се съгласява да се видят, и тя е сама, и той е сам, преживели са връзки с други хора, но никой от тях двамата не е престанал да обича другия.
Радвам се, че не свърши така. Радвам се, че точно последните страници те карат да се замислиш. За всичко, което си казал. И най-вече за това, което НЕ си казал. За това, което НЕ си направил. Не можеш да върнеш времето назад. Не трябва и да задълбаваш в онази измамна ситуация – ами ако бях… няма измъкване от нея, но тя не дава решение, тя дава някаква хипотеза, илюзия.
Винаги съм била на мнение, че в една връзка няма нищо по-важно от комуникацията. Оттова, да можеш да довериш на човека до теб всичко – и това, което те радва, и това, което те притеснява. Защото едно премълчаване наруша естествения ритъм на разговора между двама души – вече има тайна между тях.
Това е книга за отношенията между двама партньори в живота, влюбени един в друг, но ценящи и искащи различни прояви на тази любов. За начина, по който виждаш и оценяваш другия. За грешките, които допускаш, когато ти самият си наранен. Може би защото са млади и неопитни, или времената, в които са живеели са били различни. И пак стигаме до „ами ако…“ Това може да се случи и в нашия век. И на мен. И на теб. И ще се мислим за много мъдри като Флоранс, а всъщност сме малко невежи.
Ето и историята набързо: Едуард и Флоранс са младоженци. Настаняват се в хотел на брега, за да прекарат там и първата си брачна нощ. Прозорецът на стаята им гледа към плажа Чезъл. Камъчетата по осемнайсетте мили плажна ивица били отсявани и изглаждани от страховити бури в течение на хилядолетия, като най-едрите се намирали в източната част. Според легендата местните рибари, които се прибирали по тъмно, разбирали точно къде се намират по големината на чакъла. Планът на влюбените за след вечерята е разходка по прочутия морски чакъл, полята с бутилка вино. Да събират камъчета по пътя си и да сравняват размерите им, за да проверят дали наистина бурите са въдворили ред. Да, вечерта им завършва на плажа, но без бутилка вино и без да успеят да сравнят и едно камъче.
Всичко се случва в хотелската стая. С напредването на вечерта, наближава кулминацията и за двете страни – консумирането на брака. И двамата са девствени. Единият изгаря от нетърпение, другият е гузен, че се е стигнало дотук и не е успял да сподели отвращението си от мисълта за сливането на телата им. Редуват се реални сцени и препратки към миналото. Как са се запознали, как са се влюбили, представянето на родителите, различното потекло на Едуард и Флоранс. Една и съща ситуация, две различни гледни точки на случващото се. Героите не осъзнават, че погрешно възприемат реакцията на другия, но ние като читатели, сме замлъкнали от показаните ни недоразумения.
Финалът те предизвиква да станеш, да се вмъкнеш между страниците на книгата и да удариш на двамата по един шамар, да успокоиш яростта им. Или по-скоро да я насочиш към себе си, за да могат те да се освободят от нея и да бъдат пак съюзници, дори и срещу теб.
