Мистерията на писателската професия омагьосва Саманта Харви още от най-ранна детска възраст, докато гледа майка си как пише. „Виждах я там, ден след ден, час след час, пред компютъра, просто правеше това мистериозно нещо, просто пишеше“, спомня си тя моменти от годините, които е прекарвала заедно с родители си. Днес, тя смело стъпва на световната литературна сцена като носител на „Букър“ за 2024 година, а това, което печели журито, е спиращо дъха любовно писмо към живота на Земята, събрано в романа „В орбита“ (изд. „Лабиринт“, преводач Петя Петкова).
Саманта Харви е родена в Дитън, графство Кент през 1975 г. Детските си години прекарва там, докато родителите ѝ не се развеждат, когато е на 10. Баща ѝ е строител, а писателската професия на майка ѝ силно влияние върху нея. След като майка ѝ отива да живее в Ирландия, следващите десетина години Саманта постоянно се мести и живее на различни места, включително в Япония.
Завършва своето образование в Университетите на Йорк и Шефилд, с профил философия, като има магистърска и докторска степен по творческо писане, а днес преподава в Университета на Бат. Харви е известна с романите си, които често разглеждат сложни човешки емоции и социални теми.
Първият ѝ роман, озаглавен „Дивата пустош“, е публикуван през 2009 година. Романът, посветен на човек, който се разболява от алцхаймер, е номинирана за „Ман – Букър“ (тогава наградата носи името на двете фондации, които я финансират). Веднага след излизането му някои литературни критици предсказват, че някой ден ще вземе „Букър“-а.
Вторият ѝ роман „Всичко е песен“ (2012) е посветен на нравствения дълг и избор, докато третият роман на Харви, „Скъпи крадецо“ (2015), е вдъхновен от Ленард Коен и парчето му „Прочутият син дъждобран“ и представлява писмо, в което една жена пише на приятелката си и се връща към болезнен и за двете любовен триъгълник.
В четвъртият ѝ роман „Вятър западен“ се разказва за свещеник, живял през ХV в. в Съмърсет.
Саманта Харви често е наричана „Вирджиния Улф на новото поколение“ („Телеграф“) и „най-добрата стилистка в днешната литература“ („Гардиан“).
Петата си книга – „В орбита”, тя започва да пише преди пандемията от COVID-19, но по-голямата част от нея е написана по време на изолацията. На работния ѝ плот винаги се въртят кадри от Международната космическа станция. „За мен беше огромна утеха, че всеки ден мога да пътувам в космоса, на практика във въображението си“, казва тя. С всеки свой роман тя навлиза на нова почва. Но именно мемоарите й от 2020 г. за едногодишната й борба с безсънието, „Безформеното безпокойство“, са това, с което тя смята, че “В орбита“ има най-много общо – нейните собствени циклични пристъпи на мрак и изкривено време, не толкова различни от тези, които са преживели астронавтите.
„Наближих 40-те и започнах да се тревожа“, казва тя в интервю за The Guardian. „Не знам защо. Мисля, че може би просто реших, че е време да преживея някаква криза.“ Изведнъж тя започва да страда от безсъние. „Светът ми се стори доста агресивен. Всичко беше твърде шумно, твърде забързано и твърде голямо.“ Безсънието ѝ дава и засилено усещане за щастие и радост и именно от това еуфорично място – „почти като да си влюбен“ – тя се заема да напише „В орбита“. Безсънието дори променя начина ѝ на писане: както мемоарите ѝ, така и последният роман са завършени на кратки, концентрирани серии. По този начин „всичко е много по-належащо“.
Саманта Харви печели награда „Букър“ за 2024 г., най-престижното литературно отличие в англоезичния свят, именно с книгата “В орбита”. Още преди да спечели наградата, тя е най-продаваната книга от всички, достигнали дългия и късия списък за наградата. Тя е първата писателка с книга, чието действието се развива в Космоса, спечелила такава голяма награда.
Ето какво сподели авторката в интервю на сайта на наградата “Букър”, публикувано преди церемонията по награждаването.
„Исках да напиша космически пасторал”
Вдъхновението за книгата ми, включена в списъка на „Букър“
Исках да напиша за нашата човешка окупация на ниска околоземна орбита през последния четвърт век – не като научна фантастика, а като реализъм. Можех ли да пресъздам красотата на тази гледна точка с грижата на писател-природолюбител? Мога ли да пиша за изумлението? Мога ли да напиша нещо като космически пасторал? Това бяха предизвикателствата, които си поставих.
Книгата, заради която се влюбих в четенето
„Дани – шампион на света“ на Роалд Дал. Тази удивителна връзка между момче и баща му ми помогна да разбера (по моя детски начин) нещо ново за любовта между родители и деца, както и за моята собствена любов към родителите ми.
Книгата, която ме накара да искам да стана писател
Това е трудно. Ще кажа „Waterland“ на Греъм Суифт. Мисля, че силата и качеството на изграждането на света на Суифт, неговият великолепен, многопластов разказвачески талант и самата убеденост на този роман ме накараха да се захвана с писане. Той ме накара да си помисля не дали бих могла да направя това, а да се чудя дали някога бих могла да го направя.
Не съм я препрочитала, не смея. Но след това прочетох и други книги на Суифт и възхищението ми не е помръднало.
Силата и качеството на изграждането на света на Суифт, неговият великолепен, многопластов разказвачески талант и пълната убеденост на този роман ме накараха да пиша.
Книгата, към която се връщам отново и отново
Може би „Госпожа Далауей“ на Вирджиния Улф. Мисля, че съм я прочела само два пъти, но често се потапям в нея, когато подготвям теми за разговор с моите студенти, защото нейната проза извира от страниците толкова свежа и откровена, колкото трябва да е била преди 99 години, когато е била публикувана за първи път.
Все още се възхищавам на майсторството на езика, на пъргавото и фино преплитане на множество съзнания и може би с времето и препрочитането намирам стила ѝ за по-умел, но и по-гениален.
Книгата, за която не мога да спра да мисля
Миналата зима прочетох „Сезонът на ураганите“ от Фернанда Мелчор (в превод от испански от Софи Хюз) и не мога да я изхвърля от главата си. В много отношения искам да го направя. Това е брутален настъпателен роман, който те заклеймява – нямам представа как Софи Хюз се е справила с този превод, но резултатът е забележителен. Всичко в книгата е майсторско и неоспоримо. И да, ослепителна е. Мрачна, мрачна, мрачна и ослепителна.
Книгата, която промени начина ми на мислене за света
Това също е трудно. Да кажем „Чудесата“ на К.С. Луис. Тя е посветена на централното място на понятието за чудо в християнството, но също така дава задушевни аргументи за присъствието на чудесата в нашето ежедневие. Като човек, който не е вярващ, обичам как неговото писане придава на мен и на света, който възприемам, трепетно усещане за божественото. Вярата му е съблазнителна и зареждаща.
Книгата, която промени начина ми на мислене за романа
Не е роман, но е художествена литература: „Кратки интервюта с ужасни хора“ от Дейвид Фостър Уолъс. Прочетох я, оставих я и си помислих: „Не съм имала представа, че писането може да направи това“. Че то може да ме отведе на тези места.
Книгата, която ме впечатли най-много
Бих казала или „Сайлъс Марнър“ на Джордж Елиът, или „Позор“ на Джей Ем Кутси, или „Дом“ на Мерилин Робинсън, или „Снежната страна“ на Кавабата Ясунари. Не мога да избера между тях, моля ви, не ме карайте. Намирам ги за различно съвършени, но всички те са простички приказки, разказани с пределна елегантност на думите.
Книгата, която чета в момента
Току-що завърших „Приятелят“ на Сигрид Нунес (много ми хареса, накара ме да седна до кучето си с ръка на главата и да плача), а сега чета „Блед огън“ на Набоков. Не съм стигнала далеч, а шрифтът е толкова дребен и очите ми на средна възраст са толкова безполезни, че се налага да я чета на мъничкото, силно сияние на светлината на велосипеда ми. Мисля, че това ще бъде приключение.
Номинираната за „Букър“ книга, която всеки трябва да прочете
О, Боже! Невъзможно е да отговоря на този въпрос, така че отново ще се застраховам: „Реставрация“ на Роуз Тримейн (спираща дъха) и „Обсадата на Кришнапур“ на Дж. Г. Фарел (една от най-добрите книги на миналия век).
Автор: Йоанна Живкова
Можете да поръчате книгите, споменати в материал, от Ozone.bg.
