“Само живот” – последният сборник с разкази на канадската писателка Алис Мънро – скоро излезе на български. Вече можем да се запознаем с творчеството на носителката на MAN Booker (бел. ред. – Алис Мънро е носител на наградата MAN Booker International ) и Нобелова награда, да споделим или не всеобщото въодушевление от „един от най-добрите автори на кратка проза не само на нашето време, а изобщо“*, с което една голяма несправедливост по отношение на родния читател е поправена.
“Само живот” (изд. „Сиела“) обединява петнайсет брилянтни разказа, написани с топлота и любов към обикновения човек, който, въпреки че не носи в себе си частица уникалност и величие, е безценен в самата си същност.
Основни теми в „Само живот“ са недъзите на човека и обществото, религията, войната, смъртта, семейството, достойнството и, разбира се, любовта и сексът.
Раждаш се, растеш, създаваш семейство, работиш, фалираш, разболяваш се, умираш… такава или подобна е последователността в живота. Мънро проследява всички етапи на „живеенето“, без да раздава присъди или да назидава. И въпреки че нейното присъствие в текстовете липсва (с изключение на последните четири, които са полуавтобиографични), тя внушава на читателя (в случая на мен) няколко истини: а) животът е по-силен от всичко; б) човечността е най-голямата ценност; в) отричането задълбочава проблема; г) не можеш да избягаш от природата си; д) времето ни е ограничено.
Писателката умело щрихира своите неизключителни герои, но ни ги показва в изключителни, съдбовни мигове от техния живот. Така създава плътни, живи образи, които вълнуват и се запомнят. Ако щете вярвайте, но през цялото време, докато четях сборника, очаквах през вратата да влезе някой от персонажите.
Не спирам да се чудя как е възможно с толкова малко думи да се каже толкова много. Подобен 
стил на разказване, който приканва четящия да си въобрази половината история и по този начин да я направи съвършена, винаги ме кара смирено да се възхищавам пред таланта на големия писател.
Героите на Мънро просто се справят с живота. Те рядко се бунтуват, а ако намерят сили да тръгнат срещу течението, се давят. Но без трагедии, защото такъв е животът – ръбат, сложен, нееднозначен, рядко предлага отговори.
“Майка ми не се хвърли във водата. Не роди преждевременно от шока.(…) Тя се съвзе и възстанови. Нямаше къде да ходи.”
Дали бурите оставят рани? Сигурно. Колко са дълбоки? Много. Колко ще боли? Вероятно дълго. Но какво от това, щом днес си тук?
Женските образи на канадската писателка са едни от най-възхитителните, които съм срещала в литературата. Бунтарки, прелюбодейки, отчаяни домакини светици, вироглави хлапачки, отчаяно влюбени идиотки… И всяка една от тях е миниатюрен свят, който парадоксално разгръща пред читателя необятна вселена.
Мъжките образи не отстъпват: особняци, които са влюбени до жестокост, гадняри, тирани, но и нежни закрилници. Победени, съсипани, но и оцелели. Те са абсолютни загадки.
Разнообразието от хора и съдби в разказите на Мънро е огромно, без повторения, и с една обща особеност – никой не е само лош, никой не е само добър, никой не е само грешен, никой не е само смирен. Това е „Само живот“.
P.S. Накрая няма как да не отбележа лошото впечатление, което оставиха у мен немалкото печатни и смислови грешки. На българското издание му липсва едно по-голямо внимание към детайла и прецизност на представянето, които Алис Мънро безспорно заслужава.
* The New York Times Book Review
Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Христо в „Книголандия“.
