„Сбогом на Софи Дийн“ (изд. „Екслибрис“) на Александра Уитакър е книга за последиците от изневярата, за разбитото семейство и какво правиш, когато уж здраво изграденото семейно огнище се сгромоляса отгоре ти. И как поемаш отговорност за действията си, след като объркаш ценното и истинското с повърхностното и маловажното.
Понякога, докато пазарува, Софи Дийн се изпълва със съмнения, които не може да определи. Съмнения за нещо фундаментално сбъркано, което на пръв поглед е абсурдно, защото тя много внимателно и предвидливо е избрала и подредила сегашния си живот.
Софи Дийн е отчаяна съпруга от предградията, която прекарва половината си ден в грижи за семейството, а другата половина в самоубеждаване, че е щастлива. Междувременно перфектният й съпруг се забавлява с вълнуваща, страстна и властна колежка…
Дотук очаквания за скучновато и предвидимо четиво, които ще останат излъгани, защото цялостната картина на семейната „идилия“ читателят получава още в самото начало на романа, след което основните въпроси са два: как Софи ще разбере за изневярата и какво ще направя след това?
Уитакър отговаря на втория въпрос по доста оригинален начин, който не искам да разкривам, разбира се. Поставила своята героиня в една отвратителна ситуация, тя й дава достатъчно сила да се бори за своя живот, без да я идеализира или съжалява.
Софи Дийн си позволява да бъде слаба, нещастна, тъжна, но също си позволява да помисли за себе си.
Можеш да напълниш басейна със сълзи и колкото повече плачеш, толкова по-солена ще стане водата. А колкото по-солена е водата, толкова по-лесно ще се задържиш на повърхността и накрая ще се носиш на собствената си скръб.
Софи Дийн също е гневна. Таи в себе си вулкан от тъмни емоции, който нито може да изригне, нито й позволява да продължи напред. На пръв поглед изглежда, че тя няма полезен ход, че е пленница на предателството на безхарактерния си съпруг. Но само на пръв поглед, защото винаги има поне още един изход и още капка надежда.
Софи Дийн се учи. В продължение на много дни получава малки безценни уроци как да живее, как да изисква и как да дава, без да се саморазрушава. Среща една нова гледна точка за живота, ушит на ръка, по поръчка; за двойката, която живее двойно, а не наполовина; за любовта – лека, свободна и без етикети.
Мисли за промяната като за постоянното движение, което възражда живота и сякаш започва да се страхува по-малко. Опитва се да е смирена пред препятствията по пътя, защото:
Един проблем си е само един проблем, но два проблема вече водят до решение.
Александра Уитакър е създала един забавен, трогателен, добре написан роман, който изследва психологията на разбитото женско сърце и потъпканите надежди за идеалното щастие. Темата изглежда тривиална, но Уитакър задържа интереса на читателя с искреността си и с чудесно изградените образи, които не са едностранчиво развити. Те са истински хора – нито напълно добри, нито само лоши, които се променят всеки ден и носят отпечатъка от миналото си.
Историята е проста, ненатрапчива, но истинска. Единственото, което ме подразни, е холивудският елемент в кулминацията на действието, който можеше да бъде спестен, но не би ми попречил да препоръчам книгата.
П.С. Вижте защо и как Александра взема уроци по български в това зареждащо с приятни емоции видео:
