Представете си квартала, в който живеете. Представете си, че всичките му обитатели са убили човек. Съседът е убиец, продавачката в магазина е убиец, всички лица, с които ежедневно се разминавате във входа или на улицата, принадлежат на убийци. Вие самият сте убиец. И един ден екип на BBC идва да заснеме филм за вас и да ви разголи пред света – начина ви на живот, тайните ви и трагедиите, които тепърва предстои да ви се случат.
Сега заместете квартала си със закътано индийско село-затвор, в което на наказаните им е позволено да живеят заедно със семействата си, да работят, да бъдат полезни и да излежават присъда, без да напускат изцяло нормалното русло на живота… макар и под зоркия поглед на пазачите. И ето, че получавате страхотна идея за роман.
Наистина, „Селото“ (изд. „Жанет 45“) на Никита Лалвани е книгата с може би най-интересната концепция, на която съм попадала в скоро време. „Индийската поредица“ на издателството не ми е страст и досега не бях посягала към нея, но на това изкушение не можах да устоя. Впечатленията ми обаче са по-скоро противоречиви.
Вече ви разкрих горе-долу сюжета на романа – малък екип на BBC пристига в селото затвор, за да заснеме документален филм за обитателите му. Режисьор е младата Рей – объркана, интровертна, до известна степен разпъната между индийското си наследство и модерния Запад. Искреното ѝ желание да уважи жителите на селото и да прояви разбиране към техните съдби влиза в остър сблъсък с невъздържаната, тоталната липса на деликатност у колегите ѝ. Въпросните Серина и Натаниъл са откровено несимпатични, объркващи образи, които отказват да вникнат в душите на хората, чийто живот дисектират под лупа. Търсенето на сензационност и тръпка на всяка цена, независимо от последиците, се сблъсква с благородството на Рей и обрича проекта още в самото начало на снимките.
„Селото“ не е обемен роман, но въпреки това се чете доста бавно. Лалвани пише някак вглъбено, стилът ѝ е по-нестандартен и изисква малко повече съсредоточване. Нищо не е поднесено на тепсия, а някои моменти направо те карат да се питаш: „Това случи ли се е наистина, или само така ми се стори?“. Освен това тегне така любимата ми атмосфера на очакване лошото нещо да се случи. От самото начало е ясно, че хората от селото няма да получат достойното отразяване, което заслужават. Конфликтът между членовете на снимачния екип назрява бавно и в търпеливо изчакване настроенията да ескалират.
Именно тук обаче се получи разминаването с представите ми. Докато четях, „Селото“ бавно се превръщаше в класически пример за една невероятно интригуваща идея, изпълнена по разочароващ за мен начин. Решението на Никита Лалвани да задълбае не толкова в самата същност на затвора, колкото в противоречията на тримата си далеч не толкова интересни герои, ме озадачи. Не исках селото да е фон за драмите на тримата персонажи, исках то да е в центъра на сюжета и да науча колкото може повече за него и за обитателите му. Блърбовете, с които са обсипани четирите корици на книгата, описват история, която копнеех да прочета, но тя просто не е тази, написана от Никита Лалвани.
В крайна сметка най-голямото достойнство на книгата остава именно концепцията на Лалвани за една общност, съставена изцяло от убийци и техните семейства, която обаче цели да превъзпита и облагороди, вместо да накаже. Общност, чиито членове до един са извършили ужасни престъпления, но не са чудовища. Общност, в която нарушителите не злоупотребяват с предоставената свобода. Нещо като затворническа утопия – дръзка, смела и предизвикваща статуквото идея, която се сдобива с успешна реализация. Тази визия не е толкова невероятна, колкото може би ви звучи, и ако някога попадна на друг роман с подобна тематика, определено ще му дам шанс.
