Когато ми се отдаде възможност да пътувам из необятния Космос чрез книга, въобще не се двоумя. А когато в цялата история са замесени и генетично изменени хора, работата отива към безмерно удоволствие.
Не бях сигурна какво точно да очаквам от „Геном”. Нямах представа каква е идеята на романа, не се бях ровила предварително, просто реших да оставя Сергей Лукяненко да ме изненада (или разочарова, никога не знаеш…).
Още в началото ни посреща бележка от преводача Васил Велчев, която, трябва да отбележа, е изключително добро хрумване. Ако не сте запознати с историята на руските съвременни автори и не знаете някой друг вътрешен майтап, много от фините нишки в сюжета ще ви се изплъзнат. Но издателство „ИнфоДАР“ са предвидили това и запознават читателите с препратките, които Лукяненко е „скрил” в книгата си. Изненадващо, бележката завършва с уточнение, че „Геном“ е замислена като пародия на жанровете сайбър пънк и спейс опера. Този роман е толкова пародия на гореспоменатите жанрове, колкото книгите на Пратчет са пародия на фентъзи.
Ако сте чели много фантастика и познавате повечето автори и техните герои, запознати сте с руските писатели и взаимоотношенията им, то тази бележка ви е изключително ненужна. Но ако не сте сред „избраните”, си я прочетете, най-много да ви даде идеи за още заглавия, които задължително трябва да откриете.
„Геном” започва почти мистично. Попадаме в един нов свят, с непознати планети и условия, който постепенно се разгръща и позволява на читателя да го опознае. Това е специфичният почерк на Лукяненко, който лично аз много обичам.
Главният ни герой Алекс Романов е пилот-спец, което означава, че гените му са подредени така, че да е годен точно за тази позиция, и в тялото му е заложено всичко, което е физически нужно на един пилот. Да бъдеш капитан на кораб се оказва събитие, което не може да се сравни с друго в живота на пилота-спец. Няма нищо по-хубаво от това да четеш как един мъж се влюбва. А когато се влюбва в космически кораб… ех, какво да ви кажа, наистина е много красиво.
Алекс Романов ще ви хареса и няма да се усетите кога точно ви е станал симпатичен. Добре изпипаните персонажи са един от любимите ми аспекти в творчеството на Сергей Лукяненко. Главните му герои винаги ме печелят, а дори не знам с какво, честно казано. По принцип са обикновени хора, на които просто им се случват необикновени случки и трябва да се оправят някак. Палитрата от характери и образи в „Геном“ е абсолютен хаос, но всички герои ми бяха симпатични и изключително забавни. Дотолкова, че бих искала да чета за живота им преди събитията в романа.
Самата история е по-скоро криминална, завръзката настъпва малко след средата на книгата, а до нея се стига неусетно. Стилът на Лукяненко е лесно разпознаваем и всеки, който го е чел, знае, че пише леко, забавно, плавно преминава през различните етапи на сюжета, а хуморът му е много фин.
От доста време не бях препрочитала нещо на Лукяненко и „Геном” беше като завръщане в любим град, в който не си бил отдавна. Много подходящ за първа среща с този автор. В романа не липсва никой от класическите елементи на научната фантастика, без това да го прави банален, което не знам как се постига. А ако се чудите какво да подарите на онзи ваш приятел, фен на „Стар Трек“, който е чел всичко – тази книга е вашият избор. Бих я препоръчала и на тийнейджъри, които „прохождат” в жанра (не правете като мен, деца! Да четеш Стругацки на 14 години не е здравословно!), както и на хора, на които им се иска да се отпуснат с нещо леко и неангажиращо, докато си почиват вкъщи.
Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Христо в „Книголандия“.
