Писането на разкази изисква изключително майсторство и желязна дисциплина. Не можеш просто да разточваш до безкрайност историята, да разточителстваш с описанията на героите и взаимоотношенията между тях. Многото думи са ненужни труфила, които трябва да бъдат отхвърлени.
Затова е истинско удоволствие да се попадне на сборник като „Шейсет разказа” на Дино Будзати. Кратки и изящни с премереността си, тези истории оставят усещане за ситост у четящия. Същевременно, краткостта не бива да ни подвежда – разказите не биха могли да бъдат прочетени набързо и между другото. Защото всеки един от тях настоятелно ни хваща за лакътя, дърпа ни навътре към себе си и отказва да ни пусне дълго след като е свършил.
Будзати вероятно е прекарал много часове да постигне тази гладкост на повествованието, това съвършенство, при което само една дума или израз могат да те накарат да прихнеш, да те натъжат или да те полазят като студени тръпки. Много време, усилия и любов е вложила и при превода Нева Мичева – докато четеш, попадаш на красиви думи – отдавна забравени, не-точно-очаквани или приятно-изненадващи. Когато срещна такава дума, винаги ми става едно особено топло и хубаво… Знам, че някой я е държал дълго в ръцете си, претеглял я е, оглеждал я е, въртял се е около нея, мислил я е, преди да я напише.
„Шейсет разказа” вероятно може да се разглежда и само като изключително добра фантастична проза. Но вниманието към многобройните нюанси на живота, фокусът към детайлите и красотата на изказа определено нареждат сборника сред онези книги, на които си струва да посветим повече време и да оставим да попият в нас по-продължително преди да посегнем към следващия том.
Още за „Шейсет разказа” можете да прочетете в „Книголандия”.
