„Шепотът на мъртвите“ на Саймън Бекет (изд. „СофтПрес“) първоначално ме привлече с брутално добрата си корица, след това със суперлативите за романа, изброени вместо пролог. Поинтересувах се предварително и от автора, за да разбера, че е наистина добър в това, което прави. Саймън Бекет е най-продаваният британски писател в Европа за 2012 г. Изглежда, записките, които си е водил при назначенията си в полицията, са се оказали доста добра основа за сюжетите, които развива в своите романи, а опитът му като разследващ журналист безспорно му удря едно силно рамо, така че да се открои на фона на всички останали в този жанр.
„Шепотът на мъртвите“ е трета поредна книга за живота на Дейвид Хънтър. За тези, които не знаят от предишните романи, Бекет услужливо напомня, че жената на Хънтър Кара и 6-годишната им дъщеря Алис са загинали в катастрофа. Спомените на Хънтър за жена на име Грейс Стракън, която го е наръгала в корема и той едва е оцелял, са друга постоянна част от ретроспективната схема на Бекет, с която той умело си помага, за да запази интереса и да запали любопитството на всеки читател, който е пропуснал първите два романа.
В този аспект „Шепотът на мъртвите“ ми напомни на „Детектив Алекс Крос“, с разликата, че там започнах от дванайсета книга подред и Патерсъновият съспенс вече се беше комерсиализирал твърде много. В „Шепотът на мъртвите“ няма комерс, има само качествен сюжет, зловеща тръпка, напрегнати моменти и смислени герои. И очевидно всяка книга може да бъде напълно самостоятелна бойна единица, при това доста успешно.
Ако сега започваш да четеш Бекет, това, което най-вероятно ще ти се случи, е следното: първо, ще си кажеш, че този писател определено го бива в създаването на вълнуващи криминални сюжети; второ – ако си истински фен на този жанр, ще се зачудиш защо не си чел нещо негово досега; трето – веднага след прочитането на „Шепот на мъртвите“ ще потърсиш и останалите издадени до момента книги на Бекет („Огнената диря“, „Гробовни тайни“, „Кървави белези“, „Убийства в Манхам“).
„Шепотът на мъртвите“ има доста интересно начало. Като специалист по въпросите на смъртта, англичанинът Дейвид Хънтър е търсен в цял свят, а най-новото му предизвикателство го отвежда в „Изследователски институт по антропология“, или т.нар. Ферма за трупове в Ноксвил, САЩ. Тя представлява „огромна лаборатория на открито, в която съдебно-медицинските лекари използват истински човешки трупове, за да изучават процесите на разлагането и да се научат да определят по-точно причините и времето на настъпване на смъртта“. Всички трупове, които се намират там, са починали от естествена смърт. Дейвид Хънтър отива в Ноксвил по покана на Директора на института Том Либерман с идеята спокойно да изучава смъртта в единствената по рода си ферма. Но за какво са плановете на човек, ако не, за да се променят? 
Откритият в едно бунгало в планината труп е само първото парченце от пъзела на един психопат. Пръстовите отпечатъци от местопрестъплението принадлежат на мъртвец, в чийто гроб откриват труп на съвсем друг човек. Трупът в гроба е на чернокож мъж, докато собственикът на гроба е бял мъж. На всичкото отгоре, и двата трупа са в по-напреднал стадий на разложение, отколкото би трябвало. Внезапно психологът на разследването също изчезва…
Най-хубавата страна на романа е подходът на Бекет. Авторът небрежно въвежда убиеца под един по-различен ъгъл, а именно като вкарва читателя в извратеното му съзнание и отговаря на въпросите как е започнало всичко в главата му и защо има нужда да убива. Четеш от първо лице бруталните мисли на този садист и се молиш тайничко финалът да му е отредил заслуженото, защото труповете започват да се множат и убиецът сякаш ще остане ненаказан…
Но няма да издавам повече от сюжета. Ще кажа само, че „Шепотът на мъртвите“ е плашещо добър, до най-малките детайли и до зловещата финална сцена. Романът на моменти ми напомняше на сериала „Истински детективи“, защото носи онази мистика и интрига, съчетани с перверзния и болен ум на един човек, около когото се върти цялото действие, без да можеш да предвидиш как ще завърши всичко.
В общи линии, за мен има три типа криминални романи. Първите са онези, които така и не успяват да те грабнат. Вторите са романите с обещаващо начало, но не добре разплетена мистерия. И третият тип са романите като „Шепотът на мъртвите“ – такива, които не само успяват да те сграбчат като хищник още от първите си прочетени страници, но и да запазят трепета в стомаха и буцата в гърлото до самия край.
Няма как да не съм възхитена, защото, като любителка на този род книги, знам колко е трудно да бъдеш оригинален и да измислиш нещо различно, за да задържиш интереса на читателя. А в това отношение Бекет се е справил безупречно добре!
