Ето че малко след дългоочаквания завършек на сагата „Здрач”, разделила света на побъркани почитатели и яростни критици, нова екранизация по творение на Стефани Майър тръгва по кината. Сега обаче както еуфорията, така и негативизмът са много по-смекчени, защото става дума за произведение от съвсем различен калибър.
От литературна гледна точка Стефани Майър можеше само да спечели, ако името й се свързваше повече с романа „Скитница”, а не със „Здрач”. Тази й творба е доста по-зряла, добре развита и смислена от вампирската тетралогия. Ето защо бях положително настроена към филма и влязох в киносалона повече оптимист, отколкото скептик.
За какво иде реч в „Скитница”?
Както се разбира още в самото начало, планетата Земя вече не е светът, който познаваме. Няма войни, няма убийства, насилие или болести, а природата е възстановила целостта си. Навсякъде царят благоденствие и мир. Проблемът е, че тази утопия не принадлежи на хората, а на извънземна раса, известна като „душите”.
Душите са паразити, които се имплантират в тялото на приемника и поемат пълен контрол над него. След като са обиколили и колонизирали много други кътчета на галактиката, сега те са господари и на нашата планета. Техният принцип е да не променят световете, които завладяват, а да ги изучат и усъвършенстват. Тези създания дълбоко вярват, че тяхната инвазия е само и единствено за доброто на Вселената и обитателите й.
Въпреки царящия мир обаче, нещата никога не са толкова прости. Никой не може да заличи напълно човешкия фактор. Отделни индивиди, които са успели да избегнат колонизацията и да съхранят телата си, са сформирали съпротива, която не се е отказала от мечтата един ден да си възвърне изгубения живот.
Мелани Страйдър (Сирша Ронан) е една от оцелелите. За нещастие, в началото на филма тя е заловена при опит да избяга от извънземния еквивалент на ФБР – Търсачите – и в тялото й е имплантирана Скитница (на английски: Wanderer), душа на повече от хиляда години, която е обиколила много светове. За първи път обаче Скитница се сблъсква с приемник, който се бори срещу нейното присъствие. Упоритата Мелани не се предава и така тялото й се оказва дом на две много различни съзнания. Любовта на човешкото момиче към близките й успява да разколебае състрадателната Скитница и тя се съюзява с Мелани, за да й помогне да се завърне при семейството си и, разбира се, при любимия си Джаред (Макс Айрънс).
В последствие Скитница попада в селището на съпротивата, скрито в сърцето на Скалистите планини. Първоначално враждебните и недоверчиви бунтовници виждат в новодошлата единствено заплаха за съществуването си, ала с времето разбират, че Скит е много по-хуманна от повечето човешки същества. Доброто й сърце и жертвоготовността й постепенно печелят доверието им. На свой ред Скит започва силно да се привързва към тази общност и в частност към симпатичния и мил Иън (Джейсън Ейбъл) Въпреки че затворената в съзнанието й Мелани е влюбена в Джаред, Скит има свои чувства и също е способна на любов, а това може да промени целия ред, установен от души и хора.
„Скитница” определено е на светлинни години от екранизациите на сагата „Здрач”. Мога да успокоя феновете, че с някои малки изключения сценарият следва сюжета на книгата и не си позволява твърде големи своеволия. За скептиците пък ще кажа, че филмът е по-добър, отколкото вероятно очакват, и няма да оправдае по-голямата част от опасенията им.
Красиво режисиран, прекрасно озвучен и с много добре подбран актьорски състав, филмът успява да извлече най-доброто от романа и да синтезира любовната история така, че да избегне лигавите и прекалено захаросани моменти. Адмирации към режисьора Андрю Никол за това му постижение (познато име от „Дилъри на време”, „Цар на войната” и „Гатака”)
Най-приятният момент за мен беше химията между Сиршa Ронан (Скитница) и Джейсън Ейбъл (Иън). Може и да не понасям лигавите романси, но определено ми доставя удоволствие да гледам една добре поднесена и изиграна любовна история, а тези двамата успяха да изтръгнат няколко глуповати усмивчици от мен.
Що се отнася до недостатъците на „Скитница”, бих изтъкнала два основни момента.
Първият е неизбежен, имайки се предвид коя е авторката на книгата, а именно: много любов и малко война. Филмът залага доста повече на емоцията, отколкото на действието. Да, Душите са миролюбива раса, въпреки че са пришълци, а хората не влизат в пряк конфликт с тях, скрити на сигурно място в планинското си убежище, но за мен филмът имаше нужда от по-ярко изразена кулминация.
Вторият недостатък е, че не се набляга достатъчно на миналото на Скитница. Разкрива се съвсем малко за пътешествията й и живота й на други планети, а това беше един от най-интересните моменти в книгата. Все пак става дума за научна фантастика и определено нямаше да навреди на сюжета да се вкарат малко повече моменти от предишните странствания на Скит.
Може пък неизбежният касов успех на „Скитница” да вдъхнови Стефани Майър най-сетне да се захване с продължението на романа. Така де, все някога трябва да разберем какво се случва със Земята след пробива в отношенията между душите и хората. Историята определено притежава потенциал, който има още накъде да се развива, а и не бих отказала още екранизации с качеството на първата част.
