Понякога плача. Обикновено е за хубаво – от гордост и радост. Понякога – от тъга по нечия загуба, страх да не изживея подобна самият аз. Спомням си – плаках, много плаках, когато Слави Трифонов разказваше през 2007-а защо не е бил в ефир толкова време и как всъщност е рискувал да изгуби напълно зрението си.
В онзи момент вече бях спрял да гледам на него като на икона, като на човек, който жертва целия си живот в името на обществото и това да прави предаване-кауза всяка делнична вечер. И все пак, Слави е оставил следа в живота на всеки от нас. И няма как написаното в увода от Иво Сиромахов да не е истина – това е „един човек, когото всички българи познават“.
„За мен е чест“ (изд. „Ciela“) е един разказ за много от причините защо сме такива. За всички кумири, които сами си изградихме и не успяхме да разрушим през последния четвърт век, за идеалите, които така и не успяхме да следваме, за всичките пъти, в които се подлъгвахме по неизпълними обещания.
Добър или лош (както той самият твърди, че дели хората), Слави Трифонов вече 20 години формира култура – насърчава (и/или изкривява) патриотизма, налага нови разбирания за фолклор и фолк, дава място за изява на творци, подкрепя каузи (често зад тях стоят интереси, ясно е), създава чувство за неудобство на политиците. Можете да повярвате на всяка дума, която той казва, а Иво Сиромахов записва в продължение на над 50 часа, можете и да четете с недоверие (така би било редно, апропо, така изисква читателската култура, комбинирана с базова медийна грамотност). Но и в двата случая не трябва да забравяте кои са хората, за които се споменава, и най-вече това, че Слави е човек. Макар и човекът-от-телевизора.
Едно време нямах избор – харесвах Слави. Подозирам, че всички сме го правели при тоталната липса на алтернатива, дори в някакъв момент Шоуто беше единственият медиен продукт, що-годе доближаващ се до понятието за журналистика. Тъжно, но факт. Най-малкото показваше колко малък, колко тесен е „пазарът“ в България и колко бързо могат да се изчерпат звездите, темите, историите, докато се премине до второкласен хумор. Но и причините за това са в тази книга – Трифонов разказва колко е трудно да водиш над 3000 предавания почти всяка вечер, щастлив или тъжен, вдъхновен или смазан от случка през деня, ти си там, трябва да забавляваш милионна аудитория, трябва да си говориш като равен с равен със звезди от световно величие и да ги накараш да запомнят страна и народ, за които не са били чували допреди седмица-две. Днес, когато да нямаш телевизор е повече от модно, а каналите от декодера са над 200, е по-лесно да се справиш без него.
„За мен е чест“ е човешка книга, бе, все едно седиш на стола срещу Слави и го слушаш как разказва, съвсем разговорно и с неговия глас, звучащ 1:1 в главата ти. За последните концерти, за колегите, за гостите, за трудните моменти, за турнетата, за Митко Коклин, за Краси Радков, за политиката, за каузите, за кафявата (официално „жълта“) преса, за професионализма, за приятелството в работата, за отговорността към служителите…
Да, не споделя всичко, никак даже – много внимателно и премерено казва това, което иска да чуеш и да запомниш. Не знам защо, може да има някаква причина, цел, включително политическа. Но прочиташ емоцията, прочиташ болката, прочиташ колко много пъти е бил разочарован, за колко много неща съжалява самият той. Разбира се, виждаш как на места се „изпират“ персонажи и истории, които вероятно не са се случили точно така. Струва ти се непонятно как може Георги и Васил Илиеви и Илия Павлов да бъдат положителни герои, заедно с големия приятел Георги Гергов и Андрей Райчев и Кънчо Стойчев – не така, не така.
Животът ти ще мине преспокойно без тази книга. Но ако искаш да разбереш онези 70 хиляди (по официални данни), които през септември препълниха Националния стадион, не я подминавай. Няма много новини, но има доста причини ТОВА да е България.
