Аз не съм глупава. Нито необразована. Въпреки това на моменти, докато четях „Слепоглед“, се чувствах като последния тъпчо на планетата. Каква ти планета, в галактиката. Както писах в блога си, ако не бяха бележките под линия, едва ли щях да разбера и половината от книгата. Не съм съвсем сигурна каква част от поясненото в бележките разбрах, но си имам един принцип при четенето на научна фантастика – приемам на доверие всичко, свързано с техника и наука, защото това все пак е художествена литература, която се чете преди всичко за лично удоволствие.
Когато чета фантастика, обичам да чета за обществото на бъдещето. За това как (не) се е променило то, какви поведенчески модели действат, как евентуалната среща с извънземни променя човечеството. Тук „Слепоглед“ не ме разочарова. Обществото от бъдещето… ами трудно ми е да го нарека човешко.
Човечеството се е ъпгрейднало. До степен, че ми е трудно да нарека същеставата, които Уотс е направил главни герои на това приключение, „хора“. Достигнали сме онази точка на презадоволяване, в която съществуването ни сякаш се обезсмисля – все повече човеци се отказват от телата си, от физическото съществуване и заживяваш дигитално, във виртуална версия на реалността, прекроена по твой вкус и мерак. Да работиш и да правиш секс се приемат за ексцентрични извращения на характера, който между другото можеш да премоделираш срещу заплащане. Биологията, психологията и неврологията са достигнали до такива висини, че нищо в човешкия мозък не е останало скрито. Знанието е достъпно за всички чрез мрежа, която Уотс нарича „ноосфера“ с неограничени възможности – изкарва субтитри по време на разговор, търси информация, превърта запис на всичко, което ти се случва… За какво са ти спомени, ако имаш това?
Сири Кийтън е… толкова студен, толкова социално неадекватен, че придизвиква някаква съжалителна форма на умиление у читателя. Свикнали сме главните герои на научно-фантастичните епоси да са… ами, герои. Badass такива при това – Федман Касад, Редрик Шухарт, Джони Рико (да, аз харесвам „Звездните рейнджъри“ на Хайнлайн!). Сири е епилептик и половината му мозък е премахнат. В първите страници на книгата той буквално се учи как да бъде човек – разработва алгоритми за реакция спрямо социалната ситуация, които макар и действащи, са лишени от човечност. През остатъка от живота си, чак до момента, в който се озовава сред звездите, Сири Кийтън имитира човечност.
Човечеството, между другото, е и нагло. Затова, когато 65 хиляди летящи тела заснемат планетата, то се чувства като… „хванато по бели гащи“. И решава да действа.
Екипажът, който би трябвало да представлява цялата човешка раса, нейният връх и цвят, е всъщност сбирщина от изроди с командир социопат. При това – вампир. Казвам „изроди“ от гледната точка на днешен читател – тези хора не успяха да ме възхитят, по-скоро ме уплашиха. Възхити ме въображението и майсторството, с което Уотс е изградил персонажите им, колко лесно ми беше да повярвам в тяхната истинност.
Вампирите пък са крачка напред в еволюцията. Като биолог Уотс създава толкова реалистичен, обоснован и конкретен доказателствен материал за съществуването, еволюцията и възкресяването на вампирите, че на моменти се чудех колко от книгата е измислица и дали в следващите 50 години част от нея няма да се окаже реалност. Трудно се описва страх, някой писатели се задоволяват с това да кажат, че героите им се страхуват – не и Уотс. Той пресъздава чувството на вековен, генетичен едва ли не ужас, който се загнездва в теб, когато осъзнаеш, че си затворен в тенекиена кутия в космоса със нещо, което се храни с такива като теб. Че си плячка. И че имаш нужда от ловеца, от хищника си – защото въпреки всички ъпгрейди, въпреки всичката хирургия, психология и терапия не си достатъчно интелигентен, за да предвидиш всичко, за да вземеш всички решения. Вампирите са. И човечеството отчаяно се нуждае от тях.
…Когато „Тезей“ най-после открива своята цел, своите извънземни, нищо не е такова, каквото са очаквали. Каквото сме очаквали. Напрежението в тези страници е огромно – често се разкъсвах между необходимостта да се върна малко назад, за да си изяснявам моменти от повествованието, и неустоимото желание да видя какво се случва по-нататък.
Само да вметна колко много ми харесват:
– измислените цитати, които Уотс е вкарал в книгата си – жестоката логика, че ако действието се развива през 2080, е абсурдно да няма цитати след 2004;
– бележките под линия, без които книгата е неразбираема;
– главите в края на книгата, които по същество са си една огромна бележка от автора;
– и накрая, самият сайт на автора, където той като добра душа е сложил всичко, което издателят не е позволил да бъде включено в хартиеното тяло на книгата.
„Слепоглед“ е нещо съвсем различно от всичко, което сте чели досега. От всичко, което мислите, че знаете за жанра научна фантастика. Това не е книга, която можеш да прочетеш само веднъж.
