Харесвам това, което прави Чарли Парушев. Егоцентризмът не е непременно нещо лошо и в този случай води след себе си много хубави неща, сигурен съм. Фактът, че Парушев и компания правят/посещават/участват в поне едно книжно събитие всяка седмица, поставя книгите (не непременно лоши) в ръцете на много девойки, които иначе не биха посегнали към книжно тяло. Да кажем, че изглежда най-големият експериментатор в групата и това му дава доста плюсове и червени точки в моите очи.
Премиерата на „Смъртта не е за всеки“, макар и повтаряща формата на миналогодишната премиера на „Животът не е за всеки“, трябваше да се случи, защото да-се-съберем-на-по-чашка-и-на-по-разказче представянията не са куул. И са за пенсионерски книги, честно. А това определено не е книга за пенсионери. Даже мисля, че не е подходяща за хора над 40-годишна възраст. Не е подходяща за хора, които не прекарват свободните си вечери в центъра на София-или-друг-мнооого-ърбан-град. Не е подходяща и да четете на или около масата.
Чарли има доста вулгарен език, но езикът му е съвсем натурален (че и натуралистичен). Не ви се случва често да срещате хора, които могат да ругаят съвсем естествено, като че това е най-нормалното нещо на света, нали така? А персонажите и говорещият авторов глас на Парушев са царе на естествената ругатня или вулгаризъм, изобщо – на саркастично-обидните реакции. Дори и в разкази, в които виждаш, че сюжетът е адски насилен, само и само да се запълнят няколкото страници по изискване, продължаваш да четеш с интерес, защото следващата подобна реакция може да те подмокри от кеф с естествеността си. Еми, случва се.
Не знам колко точно разказа от 17-те в книгата наистина си заслужават – затова и със заглавието отбелязвам, че писането не е работа за всеки ден. За това обаче си има и редактори и издатели – да кажат, пич, не се престаравай, сборник с разкази веднъж на две години е ОК, няма нужда да се насилваме. Тук спирачката не е натисната, но да кажем, че Чарли говори като/от името на цяло едно поколение или поне не особено малка общност – и на мен (въпреки че съм с половин поколение по-малък) ми се е искало да пребия надуващи се чужденци или побеснели от самопромиване на мозъци еколози/природозащитници/религиозни фанатици; нямало е да ми пука, дори и да настъпва краят на света, ако е в ден, в който съм скаран с девойката; да правя луди простотии с най-добрите си приятели и да си представям какво би се случило след години като ефект от тях…
Корицата не е крайно сполучлива (бялото е обречено, сори). Но заглавието е супердобро. И позитивно. И наистина си заслужава да се прочете моментът, от който е взето.
Прочетете още:
Ревютата на „Животът не е за всеки“ и Project Dostoevski на Радослав Парушев в „Аз чета“
