Добрата стара история за презгалактическите въжделения на човека и стремежът му да разширява владенията си. (Това ме навежда на мисълта, за някакъв човешки комплекс, че примерно Слънцето не може да бъде покорено и затова се търсят нови звезди за „завладяване”.)
Както и да е. В този галактически научнофантастичен роман лично на мен ми се понрави мотивът за добродушния извънземен океан, който се опитва да контактува с човека, посредством неговата памет. Или най-романтичната версия на „соларистите” – да ги извади от еднообразието на Станцията, „радвайки” ги с възстановки на най-красивите им спомени.
Улавям и една препратка към настоящето, която обаче Станислав Лем едва ли е търсил, въпреки че романът е издаден през 1963 г., точно когато човешките космически мечти започват да стават реалност. Интенцията му по-скоро е била за неговото настояще.
Какво обаче имаме тук? Имам предвид (почти същото е като „в смисъл”, но не се повтаря по 100 пъти – за всички, които не успяват да контролират паразитите в речта си, с повечко четене се оправя) многобройните апарати, които днес пращаме на Марс, чакайки с месеци резултати. Пък тях след това обработваме поне още година, очаквайки някакво голямо откритие. Е, това го има и в „Соларис”. Възможно е и точно по тази причина авторът да е оставил финала отворен – загадките на Космоса са многобройни и трудноразгадаеми, както се уверява и героят му в романа.
И все пак, да продължаваме да се надяваме, че „In a galaxy far, far away…” има подобно добродушно „желирано” НЕЩО, което да чака контакт с нас, великите „земляни”.
