Написаната тъга носи едно особено удоволствие, което написаното щастие никога не може да ти достави. Винаги е по-добре да изживееш в реалността смеха, веселието, успеха, удовлетворението… Опрем ли до болката обаче, книгите правят нещо магическо – предават ни я с цялата й страховита, съсипваща сила и в същото време я обличат в такива думи, които да я направят привлекателна и облагородяваща в очите на читателя. Може би затова винаги съм предпочитала минорните истории и техния терапевтичен ефект. Може би затова толкова много харесах „Сонет 130“ на Ганка Филиповска.
„Сонет 130“ е сборник с много въздействащи разкази, от които в началото могат да те побият тръпки. Живееш, мислиш, че най-хубавото тепърва ти предстои, верен си на принципа „всяко зло за добро“ и изведнъж започваш да четеш тези истории за нещастието и в теб се промъква зловещото подозрение, че може би нищо хубаво не ти предстои и че всъщност всяко зло повлича след себе си още десет други злини.
По принцип би казал, че авторът е твърде черноглед, ако разказите му не бяха като диапозитиви от реалния живот. Стряскаш се, осъзнаваш, че всъщност си виждал тези съсипани хора да вървят до теб на улицата, да ровят в боклука по контейнерите и в собствената си душа, да се развеждат, да изневеряват, да нараняват, да унижават, да печелят нещо само за да го изгубят, да живеят унизително и да умират безславно. В „Сонет 130“ няма нито един герой, на чието място бихте искали да се намирате… ала в същото време е трагично, че можете да асоциирате страховете и болезнените си спомени с толкова много от персонажите.
Тук обаче се получава магията, заради която хубавата книга е едно от най-прекрасните неща, които могат да ти се случат. Точно когато си мислиш, че Ганка Филиповска е на път да съсипе завинаги ведрия ти мироглед, прочиташ нещо красиво. Да, историята е ужасно тъжна и знаеш, че няма да има хепиенд, но е написана прекрасно, думите са подбрани изящно, текстът тече гладко и не ти дава да оставиш книгата, четеш за нечии трагедии, но начинът, по който са разказани, те изпълва с неповторимото удовлетворение, което само доброто писане може да разлее в ума ти.
Мога да разкритикувам единствено многото повтарящи се мотиви в различните разкази. „Сонет 130“ е като дълго пътуване, по време на което на всяка следваща спирка виждаш нещо вече познато от предишната. Според мен авторката е имала някого предвид, пишейки своите истории, може би няколко души, чиито вина и страдание многократно се опитва да изкупи с думите си. Поне аз така си обяснявам всички тези сходни за разказите й елементи.
Очаквам с огромно нетърпение още творби на Ганка Филиповска, която с прекрасното си писане се нареди до друга моя любима писателка – Радостина Ангелова. Не се плашете от „Сонет 130”, а го оставете да ви погълне и обсеби със своята тъга. И колкото и съсипващи да ви се струват реалностите в света на Филиповска, не се плашете. Посвещението, което написа към моя екземпляр от книгата, би звучало стандартно във всеки друг случай – „с пожелание за щастие”. Щом дори тя, разказвачка на десетки житейски трагедии, ни го пожелава, значи го има.
Прекрасни ревюта за книгата можете да прочетете от Мила тук, в „Аз чета“, при Аделина в „Книгозавър“ , при Деси в „Изгубени в прехода“ и при Христо в „Книголандия“.
