Соня Крънчева е млада учителка от Разлог, която благодарение на професионализма и желанието си за работа постига завидни успехи, сред които най-ценните са любовта на учениците и личното усъвършенстване.
Последният й голям успех е поканата за сътрудничество с Мемориалната библиотека и институт „Олга Ленгиел“, отправено след участието на Соня в триседмично обучение в Ню Йорк. За учителската професия, натрупването и споделянето на опит, за призванието и предизвикателствата, за иновативните методи на преподаване, училището и учениците – представяме ви разговора ни със забележителната Соня Крънчева:
Какво е да си учител по история и английски в Разлог?
Със сигурност за мен да си учител е нещо, което съм искала винаги. Като малки момичетата мечтаят да бъдат лекари, балерини, а за мен учителската професия винаги е била това, което съм знаела, че ще правя.
Преподавам история и английски език в същото училище, в което съм учила и аз. За мен това беше истинско предизвикателство през 1997 година, защото ме деляха само три години от ученическото време и ми беше доста неудобно да наричам колеги учителите, които доскоро са били мои преподаватели. Към тях изпитвам огромна благодарност – заради подкрепата, заради насоките и заради това, че винаги са се опитвали да ми показват, че учител означава да не стоиш на едно място, а да работиш постоянно и да се развиваш.
Разлог е сравнително малък град, където всички се познаваме. Тук учениците са невероятно любознателни, искат да се развиват и да се обогатяват. Обичат да се включват в различни извънкласни инициативи, участват активно в конкурси, състезания и олимпиади. Малкият град дава възможност за изграждане на сплотени колективи и добри приятелства в училище и извън него.
Как стигнахте до обучението за учители в Ню Йорк и бихте ли ни разказали подробности „от кухнята“?
Обучението в Ню Йорк има интересна история. От близо три години се занимавам с темата за Холокоста и преподаването й в училище. Ходила съм на различни семинари и обучения, купувам и чета литература, свързана с нея.
През лятото на 2015 година участвах в поредното обучение в Благоевград, организирано от Мемориалната библиотека в Ню Йорк и институт „Олга Ленгиел“, както и Американски университет и Израело-български институт. По време на самия семинар взех активно участие в дебатите, в коментарите и по въпроса за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.
За мен бе удоволствие да споделя опита си с колегите от страната за това как аз работя по темата с учениците. Това е направило впечатление на Борда на директорите, чиито представители присъстваха постоянно на лекциите и на семинарните занятия, и в края на 
месец октомври получих покана за предстоящото обучение в Ню Йорк заедно с колегата Драгомир Дачев. Като цяло това обучение е само за учители от САЩ, а ние като изключение бяхме поканени като гости.
На самия семинар тази година имаше различни академични лектори, както и оцелели от концентрационните лагери и автори на книги.
Лично аз се впечатлих много от срещата с оцелели от концентрационните лагери и техните наследници. Вълнуващата и едновременно тъжна история на Ървин Рот, преживял по най-жестокия начин ужасите на Втората световна война и невероятните книги на Ан Киршер и Александра Запрудер по темата.
Направи ми огромно впечатление и начинът на преподаване. За мен бе изключително интересно да се науча да пиша стихове и да се изразявам по начина, по който аз чувствам нещата. Нещо, което досега не съм правила и смятам, че е съвсем различно и вълнуващо.
Имах постоянната подкрепа на две преподавателки – д-р Сондра Пърл, автор на книгата „На австрийска земя“, и Дженифър Лемберг, автор на статии и книги с насоки към учителите за преподаване на темата.
Какво си донесохте от Ню Йорк?
Ню Йорк е космополитен, вълнуващ град и неслучайно е наречен „Голямата ябълка“. В него има всичко. Това е действително град, който никога не спи. За мен най-важното бе, че видях света от по-различен ъгъл. Промених коренно виждането за американската система на образование благодарение на идеите на колегите, с които се запознах, и тяхната практика.
Взех си позитивизъм, защото това ме съпътстваше навсякъде там, взех си още по-голяма доза оптимизъм и за себе си разбрах, че трябва да съм още по-активна и да не отстъпвам от позициите си, дори и това да не се харесва на някого. Взех си много нови идеи, които със сигурност ще използвам в часовете си както по история, така и по английски език.
Ще се постарая да споделя всичко с колегите си. Взех си „нови очила“, за да виждам само доброто и красивото, да накарам учениците да бъдат креативни, добри, отзивчиви и много трудолюбиви и да не се страхуват от новото и неизвестното.
Как дойде поканата за сътрудничество с Мемориалната библиотека и институт „Олга Ленгиел“ в Ню Йорк и какви ще са Вашите ангажименти като лектор?
Това всъщност е виждането на борда на директорите – да работим и да си сътрудничим в бъдеще при организирането на следващите семинари. Целта на обучението е да се въвлекат още учители, да се покаже, че важна е социалната справедливост и нейната проекция реално в нашия живот, било и на фона на Холокост.
Кой е най-успешният Ви метод за преподаване на трудна тема като Холокоста? Как обяснявате на учениците необходимостта от знание по тази тема?
Темата за Холокоста се оказа интересна за учениците както в исторически план, така и през призмата на настоящето и това, което се случва в света. За себе си съм убедена, че по пътя на убеждението може да се постигне много.
Смятам, че самите учениците трябва да са в центъра на образователния процес, затова и в моите часове доста наблягам на дискусии, семинари и дебати. Със сигурност всяко мнение е правилно, защото всички са различни и виждат нещата, историята, света по различен начин и различен ъгъл. По принцип работя с децата лесно, дори и на тема като тази, защото когато им се даде възможност да мислят и да бъдат креативни, дори и сложната тема става интересна.
Как им обяснявам необходимостта от знание по тази тема? Аз мисля, че те са достатъчно големи да оценят и преекспонират тези знания върху съвременните процеси и проблеми, развитието на обществата. Знанието най-вече се гради с разбиране и много дискутиране.
Как съумявате да обясните социалната справедливост при положение, че тя не се наблюдава в реалния ни свят?
Това е действително е така, защото самите ученици намират социалната справедливост за основа за развитие на съвременното общество, а в същото време дават много противоречиви примери.
За мен е важно, че учениците разбират думата ПРОМЯНА, която се очаква да тръгне от тях и че на тях се разчита много в това отношение. Каква промяна – в мисленето и в поведението както сред приятели и вкъщи, така и в общество, в начина на живот и разбирането на различните, другите. Нещо, което ми направи впечатление в САЩ, е толерантността и търпението, на които всички трябва да обърнем повече внимание.
Как мотивирате учениците си? Как мотивирате себе си?
Мотивацията е нещо невидимо, но тя се усеща у всеки. Всяка сутрин, когато се събудя, си мисля колко са задачите за деня, как да ги подредя, ще мога ли да се справя и да остане малко време и за мен.
Да, трябва да се справя. Очакват ме търсещите очи на учениците, на тях трябва да им покажа, че денят е чудесен и е удоволствие да се видим и работим заедно. Аз лично се мотивирам от добре свършената работа. В края на всеки проект осъзнавам колко много ми е коствало, но и колко много съм получила и това ме кара да започна ново начинание и да 
бъда още по-взискателна към себе си.
Пред какви предизвикателства се изправя съвременният учител?
Пред много предизвикателства – промените на времето, новите изисквания, новите учениците и родители, образователната система, училищната среда. Всичко това ни заобикаля и ние трябва да се променяме и да вървим напред. Аз лично срещам трудности всеки ден, но се старая да взема от всеки проблем поука, да се подобря, да се наместя според изискванията и да продължавам да работя.
Какво Ви дава кураж да продължите да преподава и да се усъвършенствате в задънената улица на българската образователна система?
Именно усъвършенстването. След близо 10-годишно усъвършенстване и допълнителна квалификация след придобиване на Първо ПКС към ДИУУ миналата година, аз за първи път реших, че това е краят и няма с какво повече да се занимавам. Но не е така. Всеки ден ти дава нещо допълнително. От семинарите и обученията – нови знания, доразвиване, обогатяване с нова информация и литература, запознанство с колеги от страната, споделяне.
Българската образователна система наистина е в задънена улица, но с младите и ентусиазирани колеги, с които се срещам, се надявам да я изведем оттам.
Какво е необходимо, за да се привлекат и задържат младите учители в училищата?
Познавам много млади учители, включително и мои ученици, и им се възхищавам на желанието да работят. Трябва им обаче повече подкрепа от колегите, повече подкрепа от родителите и обществото. А от материална страна – това също е важно, защото ако се направи сравнение на заплащането на младите учители с техни приятели в други сфери, разликата е огромна. А образованието е най-ценно и не е без значение кой ще учи нашите деца, кой ще подготви бъдещето.
Какви препоръки бихте дали на своите колеги, за да не се откажат от професията?
Най-вече съвет – не се отказвайте от желанието си за работа, въпреки трудностите, които срещате. За един учител е важно да посочва правилния път по правилния начин, или както аз често се шегувам, „път към всяко сърце има“.
Учителската професия е най-интересната, защото ни среща с неопитните млади и наше задължение е да ги научим, да ги направим хора. За мен е удоволствие, когато срещна мои предишни ученици, да се поздравим, да си поговорим или само да се усмихнем искрено! Какво повече от това!
