Като всеки, който си пада по четенето, и аз имам ужасния навик да трупам книги „за после“ – вече не намирам нищо сладко или романтично в него и се дразня все повече и повече. Поводът да споделя това е (каква изненада!) една книга. Книга, която местя от рафт на рафт и от купчинка на купчинка от януари. На чието представяне почти отидох, но комбинацията от сняг, закъсняващ автобус и мокри крака ме изпрати до парното вкъщи.
Шест месеца по-късно ужасно ме е яд, че пропуснах. Още повече ме е яд, че оставих „Спирала на мълчанието“ на Милен П. Миланов (изд. „Изток-Запад“) на купчинката „за после“ и стигнах до нея едва преди седмица. Оказа се, че тази книга е нещо като скрито (от самата мен си) съкровище и вече няколко дни не мога да спра да я препоръчвам. И понеже книжната карма е странно нещо, така се случи, че Христо (Блажев) я прочете същата седмица – можете да прочете текста му за книгата в „Книголандия“, но с уговорката, че май с него (пак) сме чели различни книги… Или една и съща книга с различни очи.
Да се върнем на „Спирала на мълчанието“. Не знам дали защото я прочетох в разгара на лятото, когато липсата на море ми причинява физическа болка, не знам дали защото от нея просто струи светлина, която заслепява и прикрива дребните несъвършенства на разказите, но нямам идея откъде да започна.
В „Спирала на мълчанието“ има ужасно много младежки хъс и енергия. Сплотени от общи герои, разказите в сборника привидно са разхвърляни темпорално из минало, настояще и онова особено време, с което се разказват подхвърлените и подслушани истории. Между рамката, образувана от първия („Песента на Сандокан“) и последен разказ („Людмила Славчева е отмъстена“) са събрани истории, обхващащи близо десетилетие, а съдбите на героите им са преплетени много нежно и фино – като паяжина, в която гърчещата се в единия ъгъл уловена муха предизвиква трептения дори на другия край. Голяма част от авторите с толкова навързани истории в главата си биха се опитали да напишат роман. И биха се провалили зловещо – ужасно е да четеш писател, който няма филтър и се опитва да напъха всичките си сюжети в една книга.
Сборниците с разкази позволяват на тези, които имат достатъчно самоконтрол и дисциплина, да избегнат от тази злощастна съдба. Явно Милен П. Миланов е сред тях, защото „Спирала на мълчанието“ е една много добре построена и концептуално премислена книга с разкази, в която отделните истории са издържани в един стил и на едно ниво, без резки залитания в качеството на писане и въпреки това – изпълнена с неочаквани обрати и развръзки.
Тук е моментът да коментирам дребните несъвършенства на книгата, за които споменах по-рано: преди всичко корицата, която ако и приятна, е доста безлична… а и буквализмът на това да сложиш спирала на корицата на книга със заглавие „Спирала на мълчанието“ ми идва твърде много. Другото е по-скоро пожелание за следващата книга на Миланов – дано му се случи по-грижлив редактор с богат литературен опит, който да позволи на стила му да „олекне“. Колкото и готини метафори и punch-lines да измисли един писател, работа на редактора е да го научи, че две силни реплики в съседни изречения се убиват една друга – а и удоволствието на читателя.
Донякъде се радвам, че не прочетох книгата през януари. Лятото е най-подходящият сезон за нея, но не защото част от историите са свързани с малък курортен град (от селски тип) на Южното Черноморие и не защото един от разказите всъщност е най-хубавата легенда от странджанския край. Просто защото това е времето, когато най-дълбоко осъзнаваш порастването и започваш да си припомняш младостта (която тогава изобщо не ти се е струвала нищо особено) и миналото, оцветено в аквамарин и нажежено като черния пясък към края на плажната ивица. Време, когато слънцето свети толкова силно, че очите те болят непоносимо, но въпреки това само леко ги притваряш – да не би да изпуснеш нещо от историята.
