Той е литературната сензация на лятото – влогърът Станислав Койчев-Стан. Неговият дебютен роман “Невидим” (изд. „Егмонт“) вероятно ще е поредното издание, за което ще чуем фразата “Това не е литература!”, но не така мислят хилядите тийнейджъри, които чакат с часове на дълги опашки, за да се срещнат с него.
Ден преди гостуването на Стан във Варна, където по време на „Варна Лит“ 2017 ще бъде поредната спирка от неговото национално турне за представяне на книгата, правим кратка епистоларна среща с подготвителна цел: да няма изненадани, че и утре опашките ще са дълги, а автографите – стотици.
Как се почувства първия път, когато видя опашките от стотици чакащи за среща с теб деца?
Чувството беше много приятно. Не е като да не съм го очаквал, тъй като хората, които следят това, което правя, са десетки пъти повече от тези, които видяхте на опашките. Вярно е, че това е един друг вид взаимодействие, но съм изключително щастлив, че успявам да докосна толкова много хора, за да проявят желание да ме видят. Определено това преживяване ми показва, че има смисъл от това, което правя.
Дебютираш с художествен текст, не просто книга, а цял роман – как се престраши?
От какво да ме е страх? От думата “роман” и от критиката на няколко човека, за които той “няма да струва” ли? Въпреки коментарите на хората, аз обичам да пиша и ще го правя, докато има какво да кажа. Исках историята, която споделям, да бъде оформена като роман с герои и събития, които ги провокират към промяна.
Идеята да напиша книга се зароди преди две-три години, но истината е, че все не ми оставаше време, а и изчаквах точния момент, в който съобщението, което искам да предам, да може да стигне до повече хора. Ефектът на “Невидим” и посланието, което той носи, нямаше да бъдат същите, ако всичко това се бе случило, когато по-малко хора знаеха за мен.
Ако можеш да сравниш книгата си с нещо, което си чел – като стил, като послание, кое би било то?
Трудно ми е да я сравня с нещо друго, освен със собствения си живот. Познавайки героите и събитията по начина, по който те се зародиха в съзнанието ми, не бих казал, че това е история, която съм чел някъде преди. Добре де, сега като се замисля, може би малко ми прилича на “През води и гори” на Емилиян Станев. Със сигурност обаче само на мен ми напомня на това, друг може да я сравни с абсолютно различно произведение. Това е хубавото на литературата – дава свобода на въображението и не те ограничава. Не обичам да съпоставям различните произведения.
Какво искаш да научат твоите читатели от “Невидим”?
Иска ми се историята да вдъхне кураж на онези деца, които смятат, че да учиш и да си по-различен от останалите е слабост. Напротив, това е сила.
Виждам толкова много подрастващи, които притежават различни таланти и качества, но не ги показват, защото са потискани ежедневно от агресори, които им нанасят психически тормоз и потъпкват самочувствието им. Ще ми се всички онези, които се чувстват невидими, да разберат, че това може да се промени единствено и само благодарение на тяхната воля.
Животът на един тийнейджър е просто една междинна спирка. Спирка, която невинаги е приветлива, със спътници, които понякога те смачкват, за да са по-напред от теб в блъсканицата. Искам читателите да осъзнаят, че нищо от това, което познават днес, няма да е тяхната действителност утре.
Какво четеш в момента и какво обичаш да четеш по принцип?
В момента чета “Киносценарият. Основи на киносценаристиката” от Сид Фийлд. Обичам да чета много нехудожествена литература. В университета прекарвах дълго време в четене на академични текстове и учебници, които още повече засилиха интереса ми към книги, свързани с маркетинга.
Освен това обичам трилъри. Няма роман от Дан Браун, който да не съм прочел поне веднъж. Един от любимите ми български автори е Алеко Константинов. Харесвам произведенията на Светослав Минков и Атанас Далчев, както и “Тютюн” на Димов. Като ученик не го разбирах толкова добре, колкото сега.
Премиерата на „Невидим“ във Варна е на 2 юни в книжарница „Сиела“-ФКЦ с начален час 15.00.
