Стоях загледан над пострадалия си дом
и се опитвах да забравя сладостта на живота.
„Станция единайсет” (изд. „Екслибрис“) е първата постапокалиптична книга, която чета. Впечатлена и стресната съм от този си читателски дебют. Стресната в добрия смисъл на думата – като събуждане от мъгляв задушен сън. И осъзнавам за пореден път колко малко и колко много означава човекът. Адът може и да са другите, но този ад е за предпочитане пред това да бъдеш сам, единствен оцелял. И за пореден път си припомням колко много имаме. (Лично терзание: Защо, по дяволите, постоянно забравям очевидности и все трябва да си ги припомням?!?)
Двайсет година след грипа, който убива 99 процента от хората на земята, цивилизацията е ахрипелаг от градчета, които нямат почти никаква връзка помежду се. „Онзи неописуемо лесен свят”, където водата тече от чешмата, храната е по рафтовете в магазините, а самолетите летят в небето, е свършил.
Шансът да си сред единия процент оцелели е толкова изумителен, че хората трудно го приемат равнодушно – някои полудяват, други подивяват, трети стават пророци. Има и такива, които оцеляват, стремят се да нанасят минимум вреда, стараят се да не забравят и мечтаят да възстановят каквото е било най-хубаво от света.
Симфонията е сбор от артисти – музиканти и актьори, които функционират като едно цяло. Те са микрообщество, изтъкано от всички човешки качества и недостатъци. Мразят се, обичат се, дребнави са, карат се или премълчават, но са заедно и всеки за всеки означава Дом. И ако перифразираме Сартр, „Адът е липсата на хора, за които да копнееш.”
Те бяха прогонили подивелите, бяха погребали съседите си, бяха живели и умирали, и страдали заедно през пропитите с кръв години след срива, бяха оцелели след неописуеми трудности и то само защото се бяха държали здраво (…)
Оцелелите първо са спрели да броят времето, а после са започнали от година първа. Животът през 20-а година е труден, изпълнен с денонощна работа в името на една цел – да оцелееш и да останеш човек. Като по чудо Шекспир успява да намери място в тези безрадостни дни. Живял и творил в смутни, чумави времена, той сякаш възкръсва след епохата на електричеството, за да покаже, че за изкуството винаги има време.
Историята на героите е затворена в рамката на една смърт, разказана два пъти, която изглежда като обобщение на смъртта изобщо. Артър e крал Лир, постигнал е мечтата на мнозина – играе Шекспир, на върха на славата си е, но зад превъплъщенията, безсмислената слава и блясъка, стои един изгубен човек, задушен от грешните си решения и изгубените си връзки. И се чуди: „Как попаднах в този живот?”, и иска да се промени, да бъде по-добър и по-щастлив. Но времето изтича… Не сме ли всички актьори на една сцена?
Присъствието ни на света е минимално, но заедно изграждаме деликатна система от хора, които работят незабелязано. Спрат ли обаче, липсата им се забелязва. И като хладилниците (които най-много липсват на една от героините) в нас има светлина, не само студ.
Емили Сейнт Джон Мандел е добър разказвач с чудесни метафори и дарба да вплита в разказа множество съдби, гледни точки и задълбочени психологически преживявания. Идеите й са разгърнати в цялостност и с внимание към детайла, което ме очарова. Книгата й е изпипана и успява да потопи читателя в един много различен и много плашещ свят, за да ни провокира и да ни покаже колко крехко е равновесието и колко важна е човечността – в миналото, в настоящето, в бъдещето. Винаги.
Още едно ревю за книгата можете да прочетете в „Книголандия“.
