Има книги и автори, които незаслужено остават встрани от прожектора на известността. Тяхната красота е деликатна и ненатрапчива – не привлича с блясък от пръв поглед, а свенливо чака своя търпелив и внимателен читател. Когато ти попадне такава книга, изпитваш леко огорчение, че е била несправедливо забравена, но, от друга страна, тайно се изживяваш като откривател на скъпоценност, която дълго е лежала незабелязана в шкафа.
Такова чувство на тих радостен триумф преживях и аз с пренебрегваната американска класика „Стоунър“ на Джон Уилямс. Всичко в този роман „бяга“ от бързата слава – като се започне от заглавието (Стоунър е просто името на главния герой) и се мине през сюжета, който на пръв поглед не предлага нищо оригинално, динамично и вълнуващо.
Върху 300 страници се разпростира нерадостното битие на един мъж от трудното му детство в малка ферма до смъртта му като нелюбим съпруг и преподавател пред пенсия в Университета на Мисури. Сонет на Шекспир става причина Уилям Стоунър да прекъсне обучението си по агрономия и да се посвети на изучаването и преподаването на английска литература. Този особен момент на пробуждане води до осъзнаване на вътрешния му живот в тясна връзка с университета като убежище и триумф на „вродената добродетел“, по думите на приятеля му Дейв Мастърс. Сред безумието и поквареността на света единствено любовта към знанието носи смисъл и светлина.
Липсата на житейски опит и самочувствие го тласкат към нещастен брак, който се превръща в тихо доживотно наказание. Независимо от униженията, причинени от издевателствата на съпругата му и академичния му враг Холис Ломакс, Уилям съумява да изгради един богат духовен живот, в който външните отличия на обществото престават да имат значение. Всичко светско му е отказано, дори докосването до истинската споделена любов е мимолетно и обречено.
Зад привидно простата линеарна структура на романа се крият поне още няколко слоя, разположени не толкова в дълбочина, колкото в перспектива. Виждах всяка сцена, действие и мисъл на героите изключително отчетливо във въображението си като поредица от картини. И точно както пейзажът, изобразен върху една картина, може да събуди верига от емоции, така и сцените в книгата носят по няколко послания. Долавя се ехото на двете световни войни, на фригидното възпитание и дефицита на любов; размишлява се върху съпоставянето на вътрешния и външния свят, на личността и обществото; говори се за извънвремевия статус на университета като духовно средище. Но най-вече това е роман за тихото геройство на моралния избор – самотен и недооценен избор, отстояван с мълчаливо упорство.
На пръв поглед битието на Стоунър е низ от провали, дребно и незначително, сиво и безлично. Но нещо отвътре свети с мека, почти незабележима светлина. Животът не може да бъде измерван с количество постижения, дори в единици щастие. Свободата и добродетелта се намират в едно недосегаемо пространство, в най-дълбоката сърцевина на съществуването ни. Без натрапващи се поуки, без патетични сентенции, прозата на Джон Уилямс успява в най-трудната задача – да надникне в душата на човека и да ни накара да видим красотата на невидимото.
Предстои премиерата на „Стоунър“ на български език от издателство „Лабиринт“, а самата книга излиза у нас на 11 декември. Очаквайте повече подробности!
