„Как става така, деца, че мозъкът,
който живее без искрица от светлина,
изгражда за нас свят, пълен със сияние?“
„Светлината, която не виждаме“ (изд. „Сиела“) от Антъни Доер е книгата, за която скоро всички ще говорят. Отсега виждам сравненията с „Крадецът на книги“ и други романи за Втората световна война – тема, която през 2015 ще обсъждаме дори по-често от преди заради 70-годишнината от края. Но да се върнем на книгата.
„Светлината, която не виждаме“ е различна от всички творби за Втората световна война, които съм чела. Преди всичко – Доер изпитва очевидна нежност към героите си, ако и да не им спестява нито една от горчивите чаши на войната. Романът започва малко преди финала си, за да потопи читателя в една история за радио, митични диаманти, съпротива и борбата да се измъкнеш от капаните, които ти е заложила съдбата.
Наистина обичам ретроспекцията като разказвачески похват, но за да си служи с нея, един писател трябва наистина да е умел и подреден – иначе рискува твърде много да се изгуби в собствения си разказ, да изтърве нишката на историята и да остане завинаги пленник в лабиринтите на въображението си. Тук е и мястото да спомена великолепната корица на Стоян Атанасов, която успява да улови затишието преди буря, което представлява този роман.
Започвам със Вернер Пфениг, защото неговата история ми беше много по-интересна, много по-важна. Вернер е рус до бяло сирак, чиято съдба е предопределена – на шестнайсет ще бъде изпратен в мините, където ще копае въглища, докато умре – дали от естествена смърт, или затрупан като баща си в някой тунел, няма значение. Нищо не може да го спаси от тази орис. Нищо, освен една война – война, която търси синеоки, руси момчета, а ако тези момчета имат естествен усет към точните науки и радиотехниката, още по-добре. Единственият, който възразява срещу лудостта, която Вернер използва като някакъв евентуален трамплин, като (съвсем буквално) лъч светлина в минната шахта, е сестра му Юта.
Може би тя е нечистият примес в него, шумът в сигнала, кой то надушват враговете му в училище. Може би е единственото нещо, което го спира да не се предаде напълно. Ако човек има сестра вкъщи, се очаква да мисли за нея като за красиво момиче от пропаганден плакат: с розови бузи, смело, решително. Тя е тази, за която се биеш. Тази, за която ще умреш. А Юта? Тя му праща писма, които цензорът в училище зачерква почти изцяло. Задава въпроси, които не трябва да се задават.
Вернер съзира шансовете, които съдбата му поднася – изхвърления радиоприемник, обучението в елитната 
школа, покровителството на д-р Хауптман – и не им се противи. Не ги търси съзнателно, но веднъж случили се, той не ги отхвърля заради моралните си принципи. Можеш ли да отхвърлиш злото, ако не го разпознаваш като зло? Можеш ли да разпознаеш отровата, ако вместо да ти поднесат цялата доза наведнъж, ти я наливат капка по капка?
Подозирам, че повечето читатели ще са изкушени от историята на Мари-Лор. Но за мен Вернер е истинският герой на този роман. Момчето, което може да накара всяко радио да проработи, което изпитва неистов ужас от предопределената му съдба, но не знае как да се пребори с нея, което оставя нещата да се случват и е по-скоро наблюдател на собствения си живот.
– Твоят проблем, Вернер, се състои в илюзията, че разполагаш с живота си.
Съвсем малък Вернер открива на бунището радиоапарат, който почти случайно успява да поправи. И тази малка случайност измества линията на съдбата му – от мините към нацистката школа, от подземните галерии и тунели към руските и украински степи.
И в крайна сметка – към Франция.
Освен Вернер другият основен герой на романа е шестнайсетгодишната Мари-Лор Льоблан – сляпата дъщеря на ключаря на парижкия природонаучен музей. Обсебена от книгите на Жул Верн, тя живее щастлив и подреден живот сред залите на музея. Разговори за мекотели с доктор Жафар, разходки сред историята на земята, книги за приключения и баща, който я обожава и никога, никога няма да я остави.
До момента, в който се налага да бягат. Защото Париж скоро ще бъде в пламъци, а баща й трябва да скрие нещо – диамант на име „Лумналото море“, за който се носят легенди, слухове и проклятия. Пътят им ги отвежда в Сен Мало – малък град в Нормандия, при един малко луд, но по-скоро наранен прачичо, който не може да излезе на улицата, но затова пък е обсебен от радиопредавателите и гласът му се носи далеч, далеч над цяла Европа, и достига дори до малкото миньорско градче в Германия…
Етиен разказва с топлия си глас за изригването на Кракатау; как според детските му спомени вулканичната пепел от Индонезия обагрила в кървавочервено залезите над Сен Мало – големи пурпурни вени, сияещи над морето привечер; и, за Мари-Лор, с пълните й с пясък джобове, с пламналото й от вятъра лице, окупацията поне за малко отстъпва на заден план, изчезва някъде. Липсват й татко й, Париж, д-р Жефар, градините, книгите й, шишарките… толкова празноти в живота й.
Дали заради прокълнатия диамант, или просто заради съдбата, която не щади никого, но Мари-Лор ще понесе още много загуби преди края на войната.
Съдбата има странно чувство за хумор и това, което очакваш да бъде сърцето на този роман, всъщност се оказва краят му. И макар че някои ще се изкушат да прочетат „Светлината, която не виждаме“ като любовен роман, тя не е такъв. Срещата между Вернер и Мари-Лор и бурната, обречена любовна история, която може би очакваш да се случи през по-голямата част на романа, всъщност няма как да се състои. Въпреки това, тази книга е и за любовта.
Също като светлината, любовта е невидима. Но веднъж излезли от мрака, никога няма доброволно да се върнем обратно при него.
