Advertorial
Луиз Пени е авторка, която надминава себе си с всеки следващ роман. Доказала го е отдавна, знам го добре и въпреки всичко „Сенки в снега“ успя да ме изненада. С тона си, с развитието на героите, с многопластовия си сюжет.
Ако още не сте запознати с англоезичната канадска писателка, Пени пише криминални мистерии, но макар в центъра на всяка от историите й да е нечия жестока или нелепа смърт, от страниците на романите й струи извънредно много живот, уют и топлина. И най-вече надежда. Дори убийците й са предимно добри хора, попаднали в плен на мрачна емоция – завист, тъга, желание за възмездие или алчност; хора, които ти се иска да не са ставали жертва на подобни обстоятелства.
„Сенки в снега“ обаче е просмукана с тъга, меланхолия и съжаление и е доста по-минорна от досегашните книги от поредицата. Има и светлина, разбира се, и надежда, но този път им е доста по-трудно да надигнат глава изпод руините. И като стана дума за руини, фокусът на романа е тъкмо историята. Историята, миналото и нещата, които не успяваме да загърбим. Мъртъвците, които трябва да погребем (оригиналното заглавие все пак е Bury Your Dead), a продължават да ни шепнат на ухо.
В началото на февруари главен инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция не е в кабинета си в Монреал и не разследва убийства както обикновено. Опитният детектив е в отпуск и лекува раните си, физически и емоционални, в град Квебек. Утеха търси в малката английска библиотека на Литературно-историческото дружество – място, за чието съществуване повечето квебекчани дори не подозират. Докато в мазето на дружеството не е намерен труп на скандален археолог, чието име често попада в медиите. Злощастното откритие слага край на почивката на инспектора (рисковете на професията, когато си главен герой в криминална поредица) и той се включва в разследването. Случаят го връща към мистериозни събития, които се простират векове назад и са свързани с корените на Квебек.
Звучи повече от обещаващо, но това е само завръзката на една от сюжетните линии в романа. Пени не спира 
дотук, а добавя още две. И го прави майсторски и с лекота, без това да води до размиване на действието или до претупване на вплетените истории.
Вторият сюжетен пласт проследява заместника на Гамаш – младия инспектор Жан Ги Бовоар, който също се възстановява от раните си. По настояване на шефа си Жан Ги се завръща в идиличното селце Трите бора, за да проведе тайно разследване. Минали са шест месеца от арестуването на Оливие Брюле, симпатичния собственик на местното бистро, обвинен в убийство (както видяхме в „Отровни думи“) и осъден. Животът в селото продължава постарому и всички са се примирили със станалото. Или почти всички. Габри е все така сигурен в невинността на партньора си и още таи надежда, че той ще се завърне у дома. Вместо Оливие обаче един ден в бистрото влиза Бовоар. И неусетно нещата започват да се променят…
Докато двете действия – в Стария Квебек и в Трите бора – се редуват и на моменти преплитат, Луиз Пени осейва наратива с внезапни и навременни ретроспекции, които формират третия сюжетен пласт в романа. А той отваря врата към най-напрегнатия и мащабен случай на Арман Гамаш досега.
Спомените са жестока напаст, особено когато се опитваш да оставиш миналото зад гърба си. Това разбират и Бовоар, и Гамаш, които в мислите си постоянно се връщат към събитията от началото на декември и се изправят очи в очи с ужаса. И грешките. Ужасните, непростими грешки, които водят до немислими последици.
Ето и някои от нещата, които правят силно впечатление в романа:
Развитието на героите
Ако сте фенове на поредицата, навярно неведнъж ви се е случвало да си пожелаете приятели като героите на 
Луиз Пени. В първите няколко книги тя ги скицира толкова добре, че те действително оживяха на белия лист – всеки със своите симпатични чудатости, но от „Камъкът на смъртта“ насам авторката ни показва все повече от вътрешния им свят, от недостатъците, страховете и колебанията им, така че те стават все по-истински, по-плътни с всеки следващ роман.
И все пак никога преди не сме виждали любимите си персонажи толкова разбити и смачкани от драматични събития, колкото в „Сенки в снега“. Пени ни показва един все така човечен и прозорлив Гамаш, само че много по-уязвим, разкъсван от чувство за вина и самообвинения. Разбираме, че той не е непогрешим, но пък е склонен да признава грешките си, да ги поправя и да търси прошка за тях. Образът на Бовоар също търпи развитие. Заместникът на главния инспектор тайно ненавижда Трите бора и жителите му, но за първи път попада сам в селцето и неусетно започва да се сближава с местните, като дори намира приятел в лицето на най-неочаквания и все пак логичен човек. Младият инспектор също изживява тежко събитията от началото на зимата и посттравматичният стрес започва да си казва думата, макар засега да е по-скоро загатнат.
Новата обстановка
Колкото и да обичам Трите бора, нямаше как да не се зарадвам на новата локация. Квебек е като излязъл от зимна приказка с тесните си живописни улички, каменните здания на по няколко века и внушителния силует на „Шато Фронтенак“, издигащ се над река Сейнт Лорънс. Героите навестяват симпатични пекарни, ресторантчета и кафенета из Стария град, снегът сякаш никога не спира, а ежегодният карнавал е в разгара си, за радост на деца и студенти. Красивите лирични описания навярно ще вдъхновят доста хора да включат Квебек в списъка си с мечтани дестинации, личи си колко любов е вложила Луиз Пени в тях.
Атмосферата в романа e ту задушевна и уютна (като в бистрото на Габри и в библиотеката на Литературно-историческото дружество), ту заплашителна – снежните виелици, бушуващи отвън, и мразовитият студ, който се просмуква във всичко и почти се превръща в отделен герой, са в унисон с неспокойния ум на главния инспектор и безсънните му нощи.
Историческата част
Луиз Пени
Има толкова история в този роман, че неусетно научаваме изключително много за Квебек и развитието му през вековете. За конфликтите и уважението между френскоезични и англоезични канадци преди и сега. За сепаратистките настроения сред местните. За мистериозния основател на Квебек – френския пътешественик Самюел дьо Шамплен, чиито останки не са открити и до днес, почти четири века след смъртта му. От Благодарностите в книгата разбираме, че писателката си е позволила някои дребни волности с представените исторически факти, но е направила задълбочени проучвания, преди да се заеме с писането на романа. А теориите, които представя, са определено интересни и убедителни. Пени ни напомня колко е важно да уважаваме историята си, без да се вкопчваме отчаяно в нея (както се случва твърде често у нас).
Топъл и затрогващ, но в същото време напрегнат и мрачен, за мен „Сенки в снега“ е най-добрият роман от поредицата за разследванията на инспектор Гамаш дотук. С лекота изпревари досегашния ми фаворит „Камъкът на смъртта“ и трудно ще бъде изместен от първото място. Поне докато Луиз Пени не сътвори поредната изненада.
Автор: Боряна Стоянова, редактор на поредицата „Разследванията на инспектор Гамаш“
В „Аз чета“ можете да намерите ревюта на цялата поредица за инспектор Гамаш: „Убийството на художника“, „Убийствено студена“, а за третата част „Жестокият месец“ ви предлагаме цели два отзива. Романите продължават с „Камъкът на смъртта“ и „Отровни думи“
Издателство „Софтпрес“ ще намерите на партерния етаж на НДК, щанд 115. Онлайн можете да разгледате каталога им и да се информирате за нови и предстоящи заглавия:
