Всички имаме любими книги. Но всички знаем, че има и Книги, които са сякаш живи същества. Те са омагьосани да бъдат много повече от пренесено на хартия въображение. Те са загадка. Наркотик. Всяка дума от тях се забива в ума ти и те кара да искаш още и още, да прелистваш страниците трескаво, да се изключваш от света около теб и да се потапяш в паралелната реалност на думите.
За мен до скоро имаше само три такива книга – “Габриела, карамфил и канела” на Жоржи Амаду, “Принцът на приливите” на Пат Конрой и “Странник в странна страна” на Робърт Хайнлайн. Докато не прочетох “Сянката на вятъра” на Карлос Руис Сафон. Толкова хубави думи чух за нея и то от човек, които трудно дава прекалено добри оценки, че чак ме беше страх – имам склонност да се разочаровам, когато са ми вменени високи очаквания. Особено от книги.
И все пак посегнах към нея. От любопитство, от инат, от желание да разбера защо е целият този шум? Разтворих книгата и реалността изчезна. Не просто избледня, а просто изчезна – все едно ме погълна черна дупка или по-скоро, все едно прекрачих една невидима граница и от шарения, пъстър софийски пейзаж на циганското лято в София от 2009 година се озовах във оцветената в сепия Барселона на Франко. Не мога да повярвам, че такава книга изобщо е написана. Прекалено е добра за да е истинска.
Всяка дума си е точно на мястото, всяко изречение надгражда предишното и построяват приказна кула от слонова кост. Което, ако успея да се дистанцирам от позицията на читател, може да наведе единствено на мисълта, че книгата е попаднала в ръцете на невероятно талантлив преводач. Браво на издателството!
Да се върнем на самата книга. Сюжетът е достоен за класическа гръцка трагедия или колумбийски сериал от преди десет години – безброй герои, сюжети и тайни се заплитат в Гордиев възел, за чието разплитане и мечът на Александър Македноски няма да помогне.
Приказката започва с десетгодишният Даниел, син на букинист и наследник на книжарница и с неговата своеобразна инициация в света на старите книги. И това по всички закони на мита става с посвещение в тайна – тайната на Гробището на забравените книги.Мисля, че описанието на това място е любимимият ми пасаж в цялата книга. Гробището на забравените книги не е библиотека. То е мястото, където отиват книгите, след като дори библиотеката ги и е изхвърлила. То е крипта, лабиринт, музей и в същото време, книгите там са живи и очакват своите спасители. Всеки, които посещава за пръв път Гробището получава правото да отнесе със себе си една единствена книга. Малкият Даниел посяга към неугледна червена книжка, скрита зад дебели, достолепни томове. В ръцете му попада “Сянката на вятъра” от неизвестният Жулиан Каракс. И това е книгата, която преобръща съдбата му.
Тя е толква пленителна, че дори десетгодишният Даниел не може да се стърпи да не потърси допълнителна информация за автора и другите му произведения. В епоха, в която няма интернет единственият му източник се оказва задружното, но “подобно на пещера” общество на испанските букинисти. И въпросте му го отвеждат до първата му любов към сляпата, ала въпреки това фатална Клара, до слуховете за загадачния Лаин Кубер, избрал си за псевдоним името на дявола от романа на Каракс, и посветил живота си на унищожаването на всичките му книги, до тайни, изоставени в миналото, които хвърлят страшните си сенки и до днес. Възлите се затягат, а всяко разкритие пробужда нови и нови въпроси. Достойните за сапунена опера събития са лишени от характерната за този тип телевизионна продукция наивност и невинност – мелодрамата тук съсипва репутации, унищожава приятелства, разбива сърца и убива.
Дори на пръв поглед второстепенните герои имат толкова важно място в сюжета, че не можеш да си представиш книгата без тях. И са описани толкова, живо, интензивно и пълнокръвно, че пред теб все едно стои истински човек.
По тъмните улички на Барселона, в шумните кафенета, в мрачните стари къщи, в просторните светли салони, в тихите, прашни архиви, порасналият вече Даниел Семпре търси своите истини, проследява недомлъвки, за да стигне до дъното на една трагедия, разиграла се дори преди той да е бил роден. И за да срещне любовта – този път истинска, споделена. И да я спечели завинаги.
Краят е потресаващ, неочакван, красив. Плачеше ми се, когато стигнах до последните редове – не можех да си представя, че тази история може да има край. И не можех да заплача, защото бях щастлива, че съм споделила времето си с героите на Сафон. Щастлива, че съм стигнала до дъното на тъжната и невероятна история на Жулиан Каракс. “Сянката на вятъра” е Книга. Пожелавам си повече такива.
