Докато светът става все по-малък и всеки от краищата му е толкова далече, колкото полет с едно прекачване, много прекрасни места остават бели петна в маршрута на любопитния пътешественик – най-вече заради изкривени сценарии на голямата политика. Трудно се купува самолетен билет за място, където се оцелява с бронирана жилетка и луд късмет, а и малко самолети летят до „Там, където загинаха дърветата” (изд. „Вакон”).
Журналистът Светослав Иванов обаче има склонност към такива приключения и довършва серия прекрасни телевизионни репортажи с пътеписи, събрани в книга. Понеже по телевизията по правило не разказваш онова, което не можеш да покажеш, в книгата оживяват много ценни истории, останали извън кадър. А авторът притежава изключително рядкото умение да разказва еднакво добре и с картина, и с думи.
Десетте пътеписа в книгата съдържат парчета действителност от твърде противоречивия свят, в който живеем. От раздираните от войни и тероризъм Афганистан и Ирак, през непримиримите Израел и Палестина, вклинени в неразрешим конфликт, към уродливото подобие на демокрация в Либия след Муамар Кадафи и симпатичните особености на демократичните избори в Конго, където бюлетината прилича на седмичен вестник, а тайната на вота се крие в картонени тъмни стаи, до ключовия играч в Близкия изток Иран с неговия ядрен коз, политическата религия – или религиозна политика – и страхотните му свободолюбиви и любопитни хора.
Четирите истории от Лондон – за мечтата за халифат, прокламирана от сърцето на британската столица, за затворника от Гуантанамо, един от най-приближените служители на диктатора Саддам Хюсеин и човека, обядвал с Александър Литвиненко, когато бил отровен – са ключови парчета от сложния пъзел на нашето време, а това, че всички се случват в Лондон, е повече от показателно.
Пътеписът от съседна Сърбия, посветен на залавянето на Ратко Младич, както и този от квартала на „Хизбулла” в ливанската столица Бейрут, където Светослав Иванов отива след атентата в Бургас и „обоснованото предположение” за връзката на военното крило на партията (част от черния списък на Европейския съюз за терористични организации) със смъртоносния взрив на летището в Сарафово, изваждат България от провинциалния контекст, в който присъства в местните международни новини, и я поставят в глобална картина, каквато политическият дискурс е абсолютно неспособен да обрисува в последните години.
Най-потресаваща е историята от „Кървавата нощ в Средиземно море”, когато израелската армия атакува Флотилията на свободата, чието намерение е да пробие блокадата над ивицата Газа. Светослав Иванов и оператора Валентин Василев бяха на гръцкия кора „Сфендони”, когато при атаката на турския „Мави Мармара” загинаха хора. Следва история за арест в израелски затвор, неизвестност и нито един кадър. От първо лице.
Любопитството и смелостта на Светослав Иванов запълват огромна празнина в българските медии – липсата на собствената ни гледна точка към света. Личното преживяване на автора, съчетано със сериозна подготовка и искрена емоция, прави възможно съпреживяването на зрителя-читател.
Нетипично за масовата практика в българската журналистика днес, когато Светослав Иванов разказва, никога не поставя етикети, не дава оценки и не оцветява в черно и бяло. В неговите истории винаги има време и място да осмислиш нюансите на противоречията и конфликтите. „Всички деца се раждат добри, но понякога на места, които тънат в разруха и тъга, усмивката им се изражда първоначално в мъка и болка, а след това в ярост и фанатизъм. Милиони и милиони необразовани, бедни и страдащи сенки са лесна плячка за манипулатори с користни цели”, пише авторът.
Пътят до „Там, където загинаха дърветата” води до много места, но още повече води към хора и това е особено ценно. Днес повече от всякога е важно да се разказва за такива места по такъв начин – близък и човеколюбив. Докато самолетите скъсяват разстоянията между местата все по-бързо, трябва да се скъсяват и разстоянията между хората – за да разберат, че са еднакви, преди да се намразят. Това става именно с такива истории.
