Геният на фентъзито Тери Пратчет продължава да пише, въпреки че заради болестта си не може да чете. Използвайки специален софтуер за разпознаване на гласа, той е пренаписал „Килимените хора” (“The Carpet People”), чието ново издание ще бъде пуснато за продажба на книжния пазар тази есен в САЩ.
„Килимените хора” е първият роман на Тери Пратчет, публикуван през 1971 г., а оттогава той е написал средно по две книги всяка година. През 2007 г., Пратчет обяви, че е бил диагностициран с рядка форма на болестта на Алцхаймер в ранен стадий. Като автор, който се бори със загубата на паметта, той се връща към историята и я редактира наново ред по ред.
„Когато четете, аз съм сигурен, че не си давате сметка, че очите ви шарят напред-назад по страниците и към това място, и към онова място. Моите не правят това“, казва писателят.
В част от интервюто дадено от Тери Пратчет за Арун Рат от NPR, писателят говори за дългата си кариера, своя подход към научната фантастика и паметта му:
За вземането на решение за повторното пускане на „Килимените хора“
Обяснявайки това, винаги ще бъда леко затруднен. Автор пише книга и това е книгата в съответния момент. И ако авторът напише книгата отново, след това някак си нещо не е наред, ако разбираш какво искам да кажа.
За главните герои в книгата
Ако те са твърде различни от нас, ние не можем да им симпатизираме по всякакъв начин, трябваше да си представя. Това приемане на историята е много праволинейно. Те са много малки, те са в килим, и това е всичко. Но те не знаят, че са в килим. За тях това е като една чудесна огромна гора.
За използването на софтуер за диктовка
В известен смисъл, стилът идва от компютъра. Аз му давам думите, виждам ги да се изписват на екрана, и ако ми изглежда като да са наредени точните думи там, мисля, че съм намерил победителите. Това наистина не е проблем. Аз съм малко раздразнителен така или иначе, така че да си говоря с компютъра, не е голяма работа и не е нещо ново. Рано или късно, на всеки му се е случвало да говори на своя компютър – да казва: „Копеле!“
За това да продължиш да пишеш, когато губиш паметта си
Гласовете в главата ми ме алармират : „Не е нужно да продължаваш с това.“ И тогава си мисля: „Аз съм писател. Какво да правя ако не пиша? Да седна и да гледам как жена ми чисти?“ Не знам. Харесва ми да съм писател. Книгата, която пиша сега, ще е добра, аз вярвам в това. Ако стане много лошо положението, ще накарам малките човечета да ме вземат в летящата им чиния и да ме отведат от всичко това.
