Заглавието ме привлече, признавам си. Както и масовият хайп за тази книга в де що има англоезичен литературен блог, сайт и социална мрежа.
За какво ми беше!?
В книгата се разказва за момче, което е самотно – и за срещата му с особена група от тинейджъри, които се превръщат в негови приятели, за музиката, наркотиците, хомосексуализма и как неконвенционалният начин, по който Чарли възприема света, го прави по-добър от всички останали.
И тук нещата започват да куцат.
Главният герой Чарли е на петнадесет. Разсъждава и се държи все едно, че е на десет. Не знам защо, но много автори се опитват да направят героите си да изглеждат дълбоки и неразбрани, като ги карат да се изразяват като малки деца. Дори намеците, че Чарли ходи на психотерапевт и го тъпчат с лекарства, не променя факта, че начинът, по който се води повествованието, ми звучеше фалшиво през цялото време. Може би проблемът е в мен, може би на мен ми дойде твърде захаросана, по американски.
Иначе историята е интересна. И съм сигурна, че ако бях на 15, щеше да ми хареса ужасно много, да си поплача накрая и да я обичам до края на живота си. Цялата книга е възхвала на онези години, когато все още не знаем, че ще ни се наложи да пораснем и да открием, че не сме нито първите, нито последните, които са пили и пушили тайно, които са си мислили, че ще обичат гимназиалното си гадже завинаги, че сме велики и светът ни очаква да го покорим.
Много ми хареса любовната история на Патрик и Брад – през 1991, когато се развива действието на книгата, няма телевизионни звезди, които казват „It gets better“ (Става по-добре). Тъжно е. Може би това е най-тъжното в книгата. Всъщност тяхната история, колкото и второстепенна да беше, ми беше по-вълнуваща и интересна, отколкото влюбването на Чарли в Сам.
Наистина съжалявам, че не съм прочела тази книга на 15. Тогава щях да остана сляпа за недостатъците на текста и щях да се съсредоточа върху страхотните цитати, които сякаш са написани, за да бъдат преписвани от тинейджъри в блоговете им навсякъде по света: “we accept the love we think we deserve.” (Ние приемаме любовта, която мислим, че заслужаваме) или “Things change. And friends leave. Life doesn’t stop for anybody.” (Нещата се променят. И приятелите си тръгват. Животът не спира за никого) Щях, както казах по рано, да си поплача накрая, въпреки че краят всъщност не е тъжен (за щастие са ни лишили и от лъскав холивудски хепиенд). Щях да се привържа към тази книга.
Обаче не съм на 15. И мога само да се радвам, че съм приключила с пубертета веднъж и завинаги.
Вижте и трейлъра на филма по книгата с участието на Ема Уотсън и Нина Добрев:
