„Някой друг“ – новата книга в класацията ми за най-добри

На последния ми книжен шопинг излязох от нас решена да си купя няколко книги: една, за която много съм слушала да се говори/пише, една, чиято автор си ми е на сърце, една, която ми е препоръчана, и една абсолютно безизвестна (поне за мен).

Видях сравнително бързо кои ще бъдат първите три… Но последната… Най-накрая изскочи измежду рафтовете – джобен формат, изчистена корица, италиански полъх, името на автора също италианско.

Заглавието на книгата е „Някой друг“. Авторът е Тонино Бенакиста. Издателството е „Пулсио“.

И ето така, съвсем случайно, този роман влезе в класацията „една от най-добрите книги“, прочетени от мен.

Тонино Бенакиста е французин с италиански произход, с родители емигранти и живот, преминал в бедно парижко предградие. На задната корица можете да прочетете и четирите изречения, които някак си ми прошепнаха – търсиш мен, купи мен:

„Кой не е мечтал поне веднъж да бъде „някой друг“? Такъв, какъвто винаги е желал да бъде?

Една вечер, в един бар двама мъже си отправят предизвикателството. Три години и нито ден повече, за да се превърнат в този „друг“.“

Самата книга започна вълшебно, неочаквано. Двамата главни герои, Тиери Блен и Никола Гредзински, се срещат случайно. И двамата нямат партньори, за да изиграят един тенис мач, и така пътищата им се преплитат. Самата игра, размяната на удари между двамата, е изобразена като размяна на реплики при разговор между непознати. Мнението на Никола за началните му удари са, че не били лоши, но не били изказвания, които щели да се запомнят.

След мача сядат на бара. Никола открива водката като питие. Разговорът между двамата ги довежда до темата „ами ако бях някой друг“ – примерно барманът, който им поднася питиетата тази вечер, или онзи мъж с красивото русо момиче на масата зад тях… За Тиери Блен това преобразуване в някой друг е толкова крайно – той трябва да скъса с целия си досегашен живот. Да се превърне в човек с друга професия, друго име, друг кръг от приятели и познати, жилище… всичко. Колкото до Никола, той просто иска да успее да извади наяве истинските си копнежи, желания, мисли и чувства, да бъде по-доброто си вътрешно аз. Да успее да преодолее тази своя постоянна тревожност.

Така се стига до облога. След три години и нито ден повече да се превърнат в този някой друг. Срещата е на същото място, по същото време.

Оттук нататък романът проследява промяната на героите, техния път към новия „някой друг“. Главите се редуват и са озаглавени с името на героя, чийто път към новото им Аз ни се разкрива – на Никола Гредзински или на Тиери Блен. И двамата се променят, променят и живота си. И то как! (Ето тук споделям малко повече за мечтите на Тиери и Никола, за размислите и чувствата им, под формата на цитати от книгата.)

Когато се срещат след трите изминали години, се разпознават. И както в началото на романа пътищата им се пресякоха заради една игра на тенис, така и в края на книгата тенисът има своята роля за спечелването на облога.

Докато четях, имах усещането, че едвам, едвам отгръщам страниците. И как няма да се чувствам така, при положение, че препрочитах всяка страница по един-два пъти. Има толкова много не само да се чете, а и да се усеща, осмисля, съчувства. Влюбвах се в думите на героите. Исках и аз да мога да опиша така бутилка вино, чаша кафе, изгрев, залез – всяко едно впечатлило ме събитие или усещане:

„Порция спагети с босилек в лятна вечер след басейна е нещо хубаво. Топъл пешкир на бузите след бръснене е нещо приятно. Чудесно е да направиш успешен пасинг шот, когато си на път да изгубиш сервиса си. Но с виното, което сте избрали, ние надхвърляме тези усещания и вече сме в територията на чудесата. Като в приказка със замък, принцеса и дракон, и всичко това в една чаша. Най-лошото е, че дори не знам дали това ми доставя удоволствие. Тъкмо обратното, ако трябва да опиша какво чувствам точно в този момент, след като пих от това вино, бих казал, че е нещо като тъга.“

Диалозите са „случайности и гъдели на разговора, в които сериозното съжителстваше с невинното, случките се застъпваха една друга.” И сложни, и смислени, толкова приятни за четене, за връщане към някои реплики, препрочитането им. Мислите, монолозите бяха на моменти все едно откраднати от моето собствено подсъзнание.

„Щастлив, мълчаливо отпи една последна глътка вино. Вече знаеше какво търси в опиянението, това не беше онова другаде на третата чаша, а настоящето на първата, която да задържи възможно най-дълго. Не му трябваше голямото пиянство, което отприщва страстите и граничи с абсолюта извън времето и извън самия живот. Неговото опияннение бе с глава в облаците, но здраво стъпило на земята. За разлика от повечето алкохолици не се стремеше към забрава, а тъкмо обратното, опитваше се да се потопи в момента и да го направи свой, както тази вечер в леглото, до спящото тяло на тази, която разтуптяваше сърцето му. Позволяваше си да изживее настоящето, без да задава въпроса дали не попада в някаква клопка и дали по-сетне няма да му се наложи да плаща.“

На години, на които много хора биха казали, че животът им е подреден, двама мъже започват да търсят пътя към себе си, към своите вътрешни желания, копнежи, неосъществените такива. Прекрасно е да преоткриваш живота в цялата му красота. Да виждаш нещата, хората, местата, които са били до и пред теб всеки ден, но за първи път наистина да се вглеждаш в тях.

Това е една от тези книги, за които искам да извикам: къде си била досега… а ако не те бях открила… каква загуба би било това. Една от онези книги, за които не знам дали наистина ще препоръчвам за четене, защото ако новият й читател не я хареса, би било абсолютно неприемливо за мен.