Барбара Колоросо – международно признат консултант по въпросите на възпитанието и образованието, дава на родителите и учителите инструментите, необходими за прекъсване на порочния кръг на насилието. Специално за читателите на „Аз чета“, издателство Софтпрес предостави откъс от книгата „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят“ в превод на Весела Ангелова.
Три действащи лица и една трагедия
(откъс от първа глава)
Насилникът, жертвата и (не толкова невинният) наблюдател са три роли в трагедия, която ежедневно се разиграва в домовете ни, училищата, на детските площадки, по улиците и на работните места. Както става ясно от примерите във въведението, пиесата е истинска, а последствията могат да са смъртоносни.
Сцени от трагедията
„Насилникът, жертвата и не толкова невинният наблюдател“ е пиеса с много версии на едни и същи трагични теми, пресъздавани от различни актьори, които носят различни костюми и четат различни текстове.
Постановка
• Среда, която подхранва и подпомага безапелационното подчинение на властта и превръща жестокостта в обичайно явление, където „злото“ е норма, където личностите, които се считат за недостойни, се дехуманизират и охулват.
• Култура, която награждава насилниците и обвинява жертвите.
• Училища, които претендират, че нямат проблеми с насилието; в които съществува добре структурирана йерархия от ученически клики и липсва ефективна политика, процедури или програми за справяне с тормоза.
• Родители, които моделират или „преподават“ начален курс по насилие у дома.
• Възрастни, които не виждат – или избират да не виждат – страданието и не чуват зова за помощ на тормозените деца.
Действие първо: Проучване на пейзажа
Насилникът проучва обстановката, проверява останалите участващи в опит да открие потенциална мишена и оглежда публиката, за да види дали някой възрастен обръща внимание.
Потенциалната мишена играе с топка срещу стената на училището, (почти) без да съзнава, че насилникът я наблюдава.
Наблюдателите вкарват топки в баскетболния кош, смеят се, наслаждават се на компанията и приятелството си и без да влагат особена мисъл, създават дълбоко усещане за „ние срещу тях“.
Действие второ: Опипване на почвата
Насилникът сякаш случайно се насочва към мишената, като внимава за реакциите и на потенциалната жертва, и на наблюдателите. Използва груби и обидни думи, за да я обезличи и
очерни.
Мишената свива рамене и пада духом, изпитва безпокойство и страх, но не знае как да постъпи.
Не толкова невинните наблюдатели гледат настрани или се смеят, оказвайки подкрепа и безмълвно одобрение на насилника. За някои това е начин да се забавляват на гърба на жертвата.
Действие трето: Деяние
Виждайки мишената като обект на осмиване и презрение, а не като съученик или равен, насилникът я бута, грабва топката и я мята през игрището.
Жертвата се самообвинява за нападението, нарича се с обидни думи („аз съм некадърен, слаб, аз съм никой“), упреква се, че е била неадекватна, чувства се безсилна срещу насилника и се опитва да се убеди, че насилникът всъщност не е искал да я нарани.
Някои от наблюдателите се правят, че не виждат и не чуват ставащото. Отдръпват се от сцената и се чувстват виновни, че не са спрели насилника. Самите те са безпомощни и уплашени и се чудят дали няма да са следващите. Други не толкова невинни наблюдатели окуражават насилника или се включват, като се подиграват на жертвата и започват да подритват отнетата топка. Този процес на обезличаване и на притъпяване на чувствителността позволява на насилника и на наблюдателите да извършат още по-груби актове на насилие и агресия спрямо тормозеното дете.
Действие четвърто: Насърчаване
Насилникът открива нови възможности да дразни и изтезава мишената си. Става по-агресивен физически и заплашва с повече насилие, за да внуши ужас. Чувства се силен, когато напада. Резултатите му носят удоволствие и удовлетворение.
Жертвата прекарва учебния час в мислене как да избегне насилника. Не може да се съсредоточи над уроците; поболява се; измисля извинения, за да избягва игрището, съблекалните и столовата; чувства се безпомощна и лишена от надежда.
Не толкова невинните наблюдатели отново се делят на два лагера: едната група открито страни от насилника, за да избегне конфронтация; другата се включва в насилието. Първата група се бои от насилника, втората го почита. И двете групи се самоубеждават, че няма да са следващите, защото насилникът вече си има мишена, която заслужава онова, което ѝ се е случило. Според тях жертвата е мекушава и е извън ограничения кръг на хората, за които ги е грижа.
Действие пето: Кулминация на страданието
Насилникът продължава да тормози и наранява жертвата с нарастваща злост. Приема характерната роля на насилник; не успява да създаде здравословни приятелски връзки; липсва му способността да погледне от гледната точка на другия; лишен е от емпатия, съчувствие или състрадание. Освен това се вижда като силен и харесван от другите, което е истина – някои съученици и възрастни действително смятат, че той притежава стабилни лидерски умения и е „добро дете“. Чувството, че правото е на негова страна, нетолерантността му към различията и удоволствието, което изпитва при изключване на останалите, бележат репутацията му.
При тези непрекъснати атаки жертвата започва да показва признаци на депресия и може да се обърне срещу преследвачите си. Връстниците и възрастните й поставят етикет на труден или проблемен ученик, често отсъства и не може да се съсредоточи, когато е на училище, се справя зле с ученето – друг източник на напрежение и срам. Неспособно да измисли конструктивни начини, за да си върне контрола над живота, нароченото дете прекарва времето си в търсене на способи за отмъщение. Може да се присъедини към група от други „нежелани“, заедно с които да съчини план за мъст, а може и да се отдръпне, да стигне до изолация и изгнание в опит да спре тормоза. Все повече започва да прилича на обезличената карикатура, за която го смятат.
В този етап не толкова невинните наблюдатели правят едно от следните четири неща:
1. Продължават да се боят от насилника и винят жертвата за това, че е станала негова мишена.
2. Присъединяват се към тормоза и от наблюдатели сами се превръщат в насилници, последователи или активни поддръжници.
3. Като виждат, че никой друг не се намесва, свиват рамене и се чувстват безпомощни да спрат насилието или, още по-лошо:
4. Решават, че това не ги засяга и не виждат необходимост да го спрат.
Шесто действие: Финал
Насилникът е или с ниско, или със завишено самочувствие, със закърнели умения в общуването, отговаря агресивно на обиди, действителни или предполагаеми провокации. Насилието се превръща в начин на живот в личните, социалните и работните му връзки. Възприема тормоза като нещо нормално и омаловажава вредния му ефект с измислени доводи и извинения.
Насилникът с висок социален статус е подкрепян от културата в общността, където на поведението му се гледа като на „норма“. Тази подкрепа води до подхранване на преувеличеното му чувство за значимост и неограничени права, на усещането за превъзходство и очакванията за безусловно подчинение и раболепие от страна на околните. Често заема властови позиции в гимназията, университета, общността, в бизнеса или на политическата сцена, като тормози без явни последици онези, които смята за по-низши, или онези, в които вижда заплаха за собствената си водеща позиция.
Жертвата все повече затъва в блатото на депресията и/или гнева. Гневи се на себе си, на насилника, на не толкова невинните наблюдатели, на всички възрастни, които не са пожелали или не са могли да помогнат. Не се доверява на защита от страна на възрастните, изолирана е от здравословните връзки с връстниците си, прави всичко възможно, за да се отърве от болката. Насъбралият се гняв може да изригне в жестока агресия срещу насилника и всички, които може би са му помагали, срещу тези, които са стояли, без да направят нищо, срещу възрастните, които не са я защитили. В друг, алтернативен сценарий тормозеното дете, разяждано отвътре от гнева, се самоубива, за да се отърве от мъченията. Третият вариант комбинира предните два и напоследък е все по-познат – жертвата избухва, което води до множество загинали, след което се самоубива или практически приключва с живота си, влизайки в затвора.
Не толкова невинните наблюдатели или се озовават под кръстосания огън, като се чувстват виновни, задето не са се намесили, или стават толкова безразлични към насилието, че го омаловажават и оправдават като част от детството – не е кой знае какво, просто още един начин за закаляване на децата.
Сцената се пренарежда за повторение.
