Хероин. Секс. Побои. Бира. Спринцовки. Смърт. Смрад. Аборт. СПИН. Непълнолетни. Престъпления. Депресия. Шотландия.
Приятели? Живот?
Избор…
Спасение…
В Трейнспотинг има всичко това.
Пропита със саркастичен реализъм, на моменти дори натурализъм, най-популярната книга на Ървин Уелш води читателя през света, за който много от нас не си признават, че съществува. Светът на „пропадналите наркоманчета” или казано по друг начин, светът на „изгубените пътища”. Трейнспотинг е разказ за онзи свят, зад надрусаното хлапе в най-тъмния ъгъл на улицата. Светът на побойника, пребиващ околните само заради един крив поглед. Светът на изгубените… пътища, надежди, живот. Светът в крайните квартали на Единбург в средата на 80-те.
Но и светът на избора да избягаш… да се пребориш и да продължиш.
Книгата увлича с неподправен стил и откровеност, личи изживяното от автора, пресъздадено в неговите герои. Те са родени в периферията на града, който ненавиждат, израснали са в „нормалния” живот, който не понасят, и са потънали в калта на кафявия прах, спринцовки и душевна бъркотия, от които нямат сили да се оттърват.
От страниците на романа звучи Iggy Pop, буквално и метафорично, защото героите на Трейнспотинг са именно онези passengers от едноименната песен, онези загубените деца, които въпреки всичко продължават да търсят, да пътуват по пътя. Те гледат към звездите от задната седалка, мечтаят за голямото, за различното, за стойностното, но не могат да го видят. Накрая отново остават долу, в калта на живота, управляван от наркотиците. Остават трагично затворени в света на хероиновата зависимост – физически и психически.
„Стафът прави нещата някак по-реални за мен. Животът е безсмислен и отегчителен. Започваме с големи надежди, които не след дълго се провалят. Става ни ясно, че всички ще пукнем, без да сме намерили големите отговори. Започваме да развиваме разни сложни теории, които интерпретират реалността на живота ни по различен начин, но това не ни помага да научим нищо стойностно, нищо за най-важното, голямото. В общи линии ние живеем кратък, пълен с разочарования живот и после умираме. Пълним живота си с всякакви глупости – неща като кариера, взаимоотношения, и се заблуждаваме, че все пак не всичко е безсмислено. Хероинът е честна дрога, тя не поддържа никакви илюзии. Ако ти е гот и се боцнеш, направо се чувсваш безсмъртен. Когато ти е кофти, смакът засилва многократно гадостите, които си натрупвал в себе си. Херото е съзнанието ти. Удря те яко и те благоразполага. След това мизерията на съществуващия свят изпъква пред очите ти и по никакъв начин не можеш да притъпиш това усещане.”
И въпреки всичко, героите продължават, борейки се със своите зависимости от света на изгубените пътища. Те осъзнават своята трагичност и това ги прави симпатични на читателя, били те и на дъното на обществото. Борят се срещу безпътицата, наивността, дрогата, хората, себе си. И така, докато не изберат окончателно своя път. Някои избират пътя без дрога, пътят на „нормалния”, други продължават да го отричат и потеглят в обратната посока, но винаги с идеята за спасение, или поне притъпяване на чувстото на безпътица.
В книгата ясно се вижда и „трезвеността” на Уелш. Преминал през света на наркомана, изживял проблемите му и прескочил от другата страна, той представя своите спомени като реалистичната история на една битка с хероина, не само като наркотик, но и като метафора на самия живот. Трезвеността на Уелш му помага да направи книгата интригуваща и дори забавна, да бъде истинна и същевременно да носи послание. Защото героите на Трейнспотинг ги има и днес… в България, в София, може би дори под твоя балкон. А вярвам, хората с изгубени пътища имат нужда от послание… и дори не само те.
