Историята в „Тук няма място за старци“ (изд. „Пергамент Прес„, превод: Станимир Йотов) разказва за Люелън Мос, който се натъква на провалена сделка на мексиканската мафия и два милиона долара в брой, които решава да задигне. По следите на парите обаче е пуснат Антон Чигур. Дотук е ясно какво се очаква да се случи, особено като се има предвид неоуестърн усещането, което книгата носи. И то неминуемо би се случило, ако всъщност книгата не разказваше за и до голяма степен не бе разказана през погледа на шериф Ед Том Бел. Чрез него и заради него Кормак Маккарти разказва тази история, която иска и трябва да разкаже, а не тази, която се очаква да разкаже, като изправя една срещу друга предопределеността и свободната воля. Но никъде не дава отговори, а само разглежда гледните точки чрез героите си.
Това е книга, която разбива клишетата по един много особен начин. Например повечето истории следват позната структура, което ги прави донякъде предсказуеми. Да, авторът може да направи така, че злодеят да победи и читателят ще си каже о, окей, това беше неочаквано, но пътят на историята и героите ще е идентичен с много други. Но Маккарти не се интересува много от стандартния начин на разказване на история. Той не се интересува особено и от стандартния начин на писане, като премахва от текста странните малки знаци, като точка и запетая, кавички и тирета за означаване на диалог или цитат и така нататък.
Тук Маккарти борави с трима основни герои, като за всеки един от тях може да бъде написано цяло есе, но аз ще се опитам да съм максимално кратък.
Люелън Мос е типичният герой, за когото читателя би се хванал и с когото би се отъждествил. Той е обаятелен и интелигентен, но още повече е корав и решителен. Опасността не му е чужда и той е склонен да поема рискове, знаейки, или поне вярвайки, че би могъл да се справи с всичко. Лошо момче, което все пак има морален кодекс, който спазва и спада повече към графата антигерой, като мъжът без име на Клинт Истууд. Готин, печен, хладнокръвен, извън закона, но никога зъл или несправедлив. Такива герои читателят обича и точно към такива му е най-лесно да се привърже. Но именно тук се крие и неговата най-голяма слабост. Люелън вярва, че винаги контролира ситуацията. Че за него няма непреодолимо препятствие и че дори да се наложи да се бори със зъби и нокти, би могъл да превъзмогне всичко. Този мироглед го вкарва в много, така да ги кажем, неудобни за него ситуации, които той все пак намира сили да пребори. Разбира се, донякъде. И това е най-основната разлика между него и злодея. Люелън е човек, който вярва в себе си и собствените си способности и това го поставя в позиция, в която той взима всички решения и е отговорен за собствените си действия. При вземането на решения неизбежно се стига до грешки, а грешката е последното нещо, което Люелън трябва да допуска, изправяйки се срещу Чигур.
Антон Чигур е по-скоро природна сила отколкото герой. Той работи извън човешките възприятия. Неговите умения граничат със свръхестественото. Мотивацията му е на пръв поглед загадка. Вие не можете да сключите сделка с него, казва Уелс. Нека да повторя. Дори да му дадете парите, той пак ще ви убие. А след това споменава, че би могло да се каже дори, че той има нещо като принципи. Принципи, които са отвъд парите, наркотиците или нещо подобно. А тези принципи, за които Уелс говори, са далеч от материалното. Именно Уелс, човекът, който познава Чигур и дори казва, че с него не може да се сключи сделка, се опитва да сключи сделка с него, за да спаси живота си. Всъщност двама от героите се опитват да се измъкнат с пазарене. Уелс му предлага пари, защото за него това е най-стойностно. Другият герой обаче е съпругата на Люелън, Карла Джийн, която има съвсем различен подход. Тя атакува единствено причината, като се опитва да обори Чигур и да го убеди, че за него не съществува причина да я убие. Тук идва логиката на Чигур. Той е обещал на Люелън, че ще го направи. И дори Люелън да е вече мъртъв, то думата на Чигур не е. Но има и нещо друго. Не е само дадената дума.
Ако правилото, което следваш те е довело до тук, каква е била ползата от него? Точно преди да каже това на Уелс, той го изучава и именно това е думата, която Маккарти използва. „Изучаваше“. Сякаш Чигур не разбира останалите хора. Сякаш се опитва да стигне до тях. Не да бъде като тях, а само да ги разбере. Защото щом човек допусне да стигне до това място в живота си, значи трябва да приеме и последствията. Уелс не ги приема, обаче Карла Джийн го прави. Но какво толкова има да се приема? Тук трябва да се погледне философията на Чигур. Няма друг герой, който да разбира по такъв съвършен начин причинно-следствените връзки, както той. За него малко неща имат значение, защото малко неща имат значение като цяло. Тези, които имат, са тези, които съществуват и се случват. За Чигур не съществува нещо, като „ами ако“ и „де да беше“. Каквото се случва се случва и това е единствената истина. Това, което може да се случи, няма никакво значение, защото той още не е стигнал до него. Това, което можеше да се случи, също няма значение, защото то никога няма да се случи. Затова, когато Карла Джийн му казва „Не е нужно да го правиш“, той ѝ отвръща, че тя иска от него да промени неизбежното. И тя разбира, че това е невъзможно. Чигур ѝ дава шанс, дава ѝ възможност да се спаси, като хвърля монетата и кара Карла Джийн да каже ези или тура. Тя казва ези, с което е безвъзвратно изгубена. Но не нейният избор я осъжда. Според Чигур, тя не е могла да промени съдбата си още от самото начало. Според него, каквото и да покаже монетата, Карла Джийн щеше да избере другото, защото съдбата ѝ е била вече предопределена и Чигур не я убива, защото той така иска, а защото съдбата ѝ е такава. От тук идва и мотивацията му, за която споменах, че е на пръв поглед загадка. Той не вижда себе си като смъртта, както много биха помислили. Той вижда себе си, като нещо малко по-различно. Време. Ентропия. Агент на съдбата, може би. Той кара останалите да избират ези или тура винаги след като монетата е хвърлена. Така тя вече е ези или тура и само отговорът има значение. По този начин Чигур е сигурен, че човек не влияе на съдбата, а е точно обратното.
Антон Чигур е толкова човек, колкото и метафора. Когато се налага да убие, той пази обувките си или направо се събува бос. В това има логика, но по този начин той отново се превръща в нещо отвъд човешкото. Той отнема живот, без да оставя кървави следи. Не знаеш накъде е отишъл и къде ще бъде. Винаги непредвидим, защото дори да разбира причинно следствените връзки до съвършенство, той е просто ръка на съдбата, а няма как да знаеш каква е съдбата ти и затова той е непроследим.
Чигур много ми напомня на терминатора на Камерън. За мен роботът, изпратен да убие Сара Конър, не е злодеят. Истинският злодей е Скайнет, а терминаторът е просто оръжието, с което Скайнет работи. Машината няма как да е злодей в истинския смисъл на думата, тъй като не действа по собствена воля, а следва предварително зададена програма. Да, знам, че технически Скайнет също е машина, но е мислеща, взимаща решения машина, което е различно, and yeah, you get my point. В крайна сметка Чигур е далеч от машина. Той дори казва на Карл Джийн да не се опитва да го разчувства, защото той сам не може да си го позволи. Не, че не може да бъде разчувстван, а че не може да си позволи да бъде разчувстван. Това е достатъчно доказателство, че той е човек, но разликата между него и останалите герои е, че той не държи себе си отговорен за действията си, вярвайки, че съдбата на човек е предначертана от самото начало. По този начин не съществува нещо като грешка.
Шериф Ед Том Бел е човекът, за когото книгата разказва. С когото книгата започва и свършва. Това е и единствения герой, който претърпява промяна. Осъзнава, че този свят вече не е за него. Според него светът е станал прекалено лош, но може би по-скоро е неразбираем. Променя се твърде бързо и Бел не може да се справи с това. Вижда, че за разлика от романтичните фантазии, той не може да спаси всички и накрая се предава. Ед Том Бел е пълна противоположност на другите герои. Обикновено в литературата двата вида истории са задвижвани от героите и от сюжета. Доста истории, разбира се, съдържат и от двете. Например сюжетът се върти около изригване на вулкан и героите нямат никаква власт над това. Колкото и интересни да са те и каквото и да направят, основата на сюжета ще си остане същата, дори да махнете героите. Тоест вулканът пак ще си изригне. Вулканът в случая е външен конфликт. Героите внасят вътрешния конфликт. Външният конфликт показва какво се случва, вътрешният конфликт показва защо това е важно. В случая с „Тук няма място за старци“, Мос и Чигур задвижват историята, но от гледна точка на шериф Бел те са външният конфликт, чието влияние шерифът усеща. Ако той отсъстваше изцяло от книгата, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин и точно в това е идеята на Кормак Маккарти.
Шериф Ед Том Бел има много ясна представа за добро и зло. Цял живот е вярвал в нещо и сега разбира, че то не е така. Или не е толкова ясно, колкото е вярвал, че е. Бел е човекът, който иска да спаси всички, но се проваля. Той осъзнава, че вече не разбира този свят. Че светът е избързал твърде много, а самият той е вече твърде стар да смогне и да го настигне. Разбира, че тук няма място за старци. И се оттегля.
Книгата завършва с разказа на шерифа как сънувал баща си. И в последния сън, те били в добрите стари времена, където Бел умирал от студ, но баща му носел огън и щял да го чака. Което ме подсети за един друг роман на Маккарти.
Защото ние носим огъня?
Да, защото ние носим огъня.
Можете да поръчате „Тук няма място за старци“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q4 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
