През 1845 г. два кораба тръгват на път в търсене на Северозападния морски път – между ледовете на Северния полюс, който теоретично трябва да свързва Атлантическия и Тихия океан. И изчезват. Два кораба, натоварени с провизии за пет години и 128 души на борда, просто изчезват.
През следващите десет години са проведени редица експедиции в търсене на изчезналите „Еребус“ и „Ужас“, но всичко, с което се завръщат изследователите, са няколко вилици и други остатъци от оборудването на експедицията – няма кораби, няма оцелели, които да разкажат героична, но ужасяваща приказка за чест, достойнство и човешки дух, надмогващ силите на природата.
И тук, близо двеста и петдесет години по-късно, се намесват Дан Симънс и чудесата на литературата. Симънс използва художествена фикция, за да попълни историческите празнини, превръщайки любопитната мистерия в зловещо арктическо приключение. Но аз няма да пиша за това – за балансирането между класически роман и елементите на хорър стилистиката, които така умело се отдават на автора, няма да правя аналогии с Шрайка (другото любимо, неразбрано чудовище на Симънс) и категорично няма да говоря за човешкия дух.
Защото вярвам, че когато четем една книга, колкото и да се опитваме да сме обективни, винаги я четем през себе си. И аз четох „Ужас“ на Дан Симънс като жена.
Потресох ви, нали? Една жена би трябвало да стои далеч от такива книги. Те са мъжки, стегнати, разказват за изпитания на тялото и духа, през които жените принципно не преминават.
Но Симънс е много по-добър писател, отколкото си даваме сметка, писател, който надхвърля жанровите рамки и постига с текстовете си много повече, отколкото сме склонни да отбележим при първото повърхностно жанрово четене.
В „Ужас“ той умело редува гледните точки, разказвайки съдбата на замръзналите в Северния ледовит океан изследователски кораби „Еребус“ и „Ужас“ (съвпадението между името на кораба и името на романа е по-скоро приятна 
заигравка с очакванията на читателя, отколкото случайност). Забравете всичко, което си представяте за Северния полюс. Говорим за океан, замръзнал толкова дълбоко, че два обшити с метал кораба не могат да помръднат с години. Лед, който слиза толкова дълбоко под морската повърхност, че пробойните в обшивката на кораба не са заплаха за потъването му – поне не и до евентуалното лятно топене на паковия лед.
„Ужас“ е отчайваща книга. Не само с обема си от осемстотин страници, но и с развитието на персонажите , които се редуват глава след глава, с напредването на действието… всъщност какво действие, когато си замръзнал между ледовете, обездвижен, и чакаш да мине времето, надявайки се да оцелееш до евентуалното лято? Четенето на тази книга е като плаването на „Еребус“ и „Ужас“, имаш чувството, че никога няма да свърши и ще си стоиш заседнал между ледовете до края на света… На края на света.
Искам отново да се върна на това колко добър писател е Симънс – редуването на гледните точки на героите дава възможност на читателя да наблюдава ежедневието на корабите и наистина да опознае мисленето и живота на една английска кралска изследователска експедиция. Но го и смазва, защото вижда грешките, които героите допускат от алчност, гордост и чиста глупост, преследвайки нелепи мечти и амбиции, отблъсквайки единствените надежди за спасение и живот. Плаването на „Еребус“ и „Ужас“ е трагедия с предизвесетен финал. Ала Дан Симънс описва тази трагедия с много талант и дълбок психологизъм, превръщайки четенето на романа в едва ли не изкупление за загиналите. Може би чрез разказа за допуснатите грешки, за пропиляните 
шансове, за дебнещото в арктическия мрак митично чудовище, Симънс наистина изкупва душите на сто двадесет и осемте души, загинали от глад, болести и студ преди двеста и петдесет години. Последните триста страници се четат наистина бързо, а последните петдесет ще преобърнат цялата ви представа за романа.
Лично мен финалът ме разочарова – след пълната деградация на част от героите, лудостта, отчаянието, злобата и всички останали грехове и падения, сполетели екипажа на корабите, Симънс все пак е бил изкушен от възможността за „щастлив“ финал – не бомбастичен, филмов и американски, но все пак една идея по-положителен, отколкото е подготвен читателят. Преводачът Васил Велчев е извършил мастодонтски труд, превеждайки този огромен роман, и ми е малко тъжно, че в книгата са пропуснати редица дребни, по-скоро печатни грешки.
Все пак, това е дребна болка, сравнена с изненадващата смърт на героите, които за осемстотин страници си опознал като близки приятели, усмихвал си се на мислите им, впечатлявал си се от смелостта им или си проклинал глупостта им. „Ужас“ е роман за престъпленията, предизвикани от криворазбрани чест и гордост, алчност, глупост и мизантропия. За най-страшното от всички чудовища – цивилизованият бял европеец. И въпреки всичко – за надеждата. И изкуплението. Понякога, за да ги откриеш, трябва да минеш през ада – независимо дали той е метафоричен и религиозен или истинска, безпощадна пустиня от лед.
