На много от нас ни се иска да пишем като големите романисти, един от които безспорно е Умберто Еко. В книгата си “Изповедите на младия романист” 82-годишният автор разказва история за историите и по-точно за тяхното разказване.
Любопитството на журналистите и желанието им да разберат тайната на бестселърите ги кара често да му задават въпроса “Как написахте своите романи?”, а италианецът им отговаря: “От ляво на дясно”. Така простичко и искрено “младият романист”, който започва писателската си кариера след петдесет, създава своите произведения – без да сънува завършени историите си и без да търси вдъхновение, което според него е глупава дума, измислена от авторите за оправдание.
За да направи романите си реални, Еко проверява всяка една подробност от времето и пространството, в което се развива действието, или иначе казано, той е емпиричен автор. Докато пише 115-а глава от “Махалото на Фуко”, в която Казобон върви по парижките улици, романистът изминава пътя на героя си няколко пъти и записва всяко едно нещо, което вижда и чува. Емпиричният автор всъщност има важната функция да помогне на читателите да разберат творческия процес – как една идея се превръща в реалност, а не да им помага да разберат текста. Историите и техните създатели нямат общо с интерпретацията.
И точно това ни разказва Еко. Има много начини да напишеш текст – да изследваш подробности от реалния живот, да преразкажеш и украсиш събитие, да подредиш списък с различни неща или да създадеш измислен свят, в който после хората да повярват и да имат нужда от несъществуващи артефакти от Средновековието. Но всъщност нито един от тези похвати не определя възприемането на текста от читателя, защото “преди всичко, когато четем художествена литература, влизаме в негласно споразумение с нейния автор. Той се преструва, че написаното от него е истина, и иска от нас да се престорим, че го взимаме насериозно.”
