„Que sera sera
Whatever will be, will be.
The future’s not ours to see
Que sera sera.“*
“Que Sera, Sera” – чували ли сте тази песен? Тя беше с мен през цялото време, докато четях “Уроци по дишане” на Ан Тайлър (изд. “Colibri”). Старомодна валсова мелодия, която слушам със снизходителна усмивка, но това не й пречи да ми казва истини.
“Каквото ще бъде, ще бъде…”
И романът на Ан Тайлър също е своеобразен танц. Валс с живота, но не толкова хармоничен и реещ се, а по-скоро приземяващ. “Уроци по дишане” е разказ за един възможен семеен живот. Минал през бури, отчуждение, разочарования, изгубени мечти, за да остави след себе си спомени, тъга и трохички щастие.
Запознаваме се с шеметната Маги Морган – отчаяна съпруга, която върши глупост след глупост в стремежа си да направи добро. И съпругът й Айра, пълната нейна противоположност – сдържан и разумен.
В един тъжен ден от 30-годишния си брак Маги тръгва на пътуване назад във времето, а нейни спирки са всички ключови моменти от живота й като съпруга. И въпреки движението на героите, действие липсва, в края на деня Маги и Айра са отново сами заедно. А от страниците постепенно се избистря плашещият извод:
“…на този свят истинска промяна не съществува. Може да смениш съпруга, но не и положението. Може да смениш кой, но не и какво. Ние просто си обикаляме в кръг…”
Читателят е поставен в центъра на дългогодишната семейна двойка с “брак за пример”. Той се оказва в главите на мъж и жена, които не се разбират, постоянно се предизвикват, но се търпят. Защо? Защото са изгубени един без друг. Непълни са, ако са разделени, понеже без общото минало животът им губи всякакъв смисъл. Двамата са едно цяло и се осмислят взаимно. Те дишат заедно.
И ако никой в училище не ни учи как да изградим здрава връзка с друго човешко същество, то уроците на живота са най-трудни, но и най-верни. Но за добър съвет за постигане на щастлив брак и дума не може да става. Не е възможно да се даде правилен отговор, защото никой не може да зададе правилния въпрос…
Дългият брак на Айра и Маги е изтъкан от компромиси, отстъпки, снижаване на очакванията – все неща, които синът им Джеси отказва да приеме. А именно защото не иска да се задоволи с по-малко, Джеси не е способен да поеме отговорност и да създаде семейство.
Ан Тайлър поставя редица важни въпроси: за конфликта между поколенията; за склонността на човека да вярва в това, което иска; за историята, пречупена през различен ъгъл; за сблъсъка на характери и предизвикателството да бъдем заедно; за шаблоните, които налагаме като очаквания върху близките си. Писателката не дава отговори, още по-малко присъди. С усмивка и съчувствие гледа своите герои и ги пита дали са щастливи. Но кой може да дефинира какво е щастие?
Накрая идва ред на няколко мои лични признания. Този роман ме озадачи. Превърна се в загадка (но не в хубавия смисъл), на която отказвам да търся отговор. Героите му за мен бяха по холивудски предсказуеми. Отказах да съпреживея тяхната история, защото докрай не повярвах в тях и в обречеността им. Съзнавам, че някъде зад привидната елементарност някой по-добър от мен читател ще долови други смисли… за мен обаче не стана необходимо да ги диря.
https://www.youtube.com/watch?v=azxoVRTwlNg
* „Каквото ще бъде, ще бъде. Не ни е дадено да видим бъдещето.“ (итал., англ.)
