Обичам нощното небе,
защото само то е голо.
А тази дневна светлина ми пречи
да гледам голотата на Вселената
Из „Appassionato”
С наближаването на 14 февруари цялото ми същество изпада в транс и тревожност едновременно. Два стари въпроси се спречкват: Какво е истина (дали е във виното?) и какво е любовта? Според мен връзката между тях се нарича автентичност. Търсим автентични отношения, споделяния, преживявания, вещите губят значение. Остават думите и влизаме „В невидимата кула”…
Антология с най-хубавата любовна лирика на Любомир Левчев. Подарък от Жанет 45 в навечерието на 14 февруари. Част от стиховете са добре известни, други са изненадващи с посланията си. Сред тиража от 1000 екземпляра, 33 са библиофилски оформени. Хронологичната подредба е организиращ принцип.
Разхождах се във времето на пет десетилетия и спирах по нюансите на мъжкото желание, влюбване, преклонение, възхваляване, но и страдание, раздяла, бродене из чувството „любов”. Катерих се по мостове, изградени от младежка увереност – силни, ярки, екстровертни, с романтика, сполучлива дори под комина на ТЕЦ „Марица” и убедеността, че 
„Винаги ще има място за двама влюбени” („Продължаваща поема“, 1962) и съдбовната зрялост на разговора с вътрешния глас: „Не мислиш ли, че съм усмихнат вече, скъпа?/ Завръщам се от теб при теб – последно тайнство (…)” („Бавно“, 1994). От Романтична балада (1960) до поемата Островът (2013), от обожанието през тревогата на времето до философската вглъбеност.
Любовта при Левчев има формата на нестихващ с годините размисъл – за брака, за съвместното свободно съжителство (изненадах се, че през 60-те год. се прокрадва тази идея – вж. „Епиталамии“, 1960), за постоянството да си с една жена, за контекста на живеене, за отхвърлянето, за загубата и края, за съдбата на жената – любима, вдовица, пътеводител, момиче. Цялата представима гама на любовта е тук „Аз бях решителен/ ти беше каменна (…)” (1967). Употребените вещи и места кодират една епоха, недокрай позната: заводска спирка, сито, вар и бетон, бъркани от уморени жени („Балада за уморените жени“, 1968). Съчувствам и преглъщам тази безнадеждност, болезнена чувствителност, прикривана/преживявана през близост и желание. Вид пропадане в клопката на натрупаното знание – обич – живот.
Докато четях и препрочитах антологията, се оформи подозрението, че сред редовете има настроения на съпротива срещу реалността, подчинена на чувствата към любимата: Атакама (1973 г.) или Но да не говорим за това (1974 г.). Любовната лирика на места сякаш е използвана за прикритие.
Аз трябваше да отговарям.
Да казвам истините за света,
към който сме се устремили.
Да бъде ясно за какво рискуваме (…)
Из „Изповед на един бивш бог”
„В невидимите кули” е събран половината авторов живот, изпят като любовна песен. Отдалечавайки се от пристрастеността си към 60-те, влизам в 70-те. Образът на жената тук е мъглив и неустойчив. От определена жена пред читателското око застават множество красиви жени. Ярък мъжки усет, срещу който ту се бунтувам, ту търся в 21 век. Жената се явява като онази, която се смее, простира пране, чака, тъжи, наднича през прозореца, приспива, танцува, целува. Бродя през разделите на 80-те и се гмуркам в 90-те. Там вече има внучка и се питам „ще стигна ли и аз до там?”. Сляла съм се с този поетичен свят, неочаквано. Времето отлита, Левчев ме успокоява, че и терзанията от нереализираните влюбвания изтичат. Просто някъде трябва да си се спрял – за по-дълго. Да удържаш тайнството и да, любовта като танц. Много танцуване има в тази лирика. Ритъм, мъдрост, плът и нейде през последното десетилетие – преосмисляне не на живота въобще, а:
От моя дом все нещо е останало.
Поне една врата. Само врата… Но тя разделя
света навътре
и света навън.
Само врата… Но тя събира
най-самоцелните далечини.
Тъй значи – смисълът ни обитава
и ни напуска като квартирант (…)
Из „Ателие” (1999)
Капризи, капризи – няколко капризи се намират в антологията. Не мога всичко да издам, ни да разкажа. Ще подскажа, че копнежните думи „обичам те” присъстват нееднократно.
Пожелавам си да чуя скоро „мое вечно момиче” („Предположение“, 2003 г.), да чувам тези думи на 35, на 55, нека да е и на 75. На някои искам да извикам „Раздялата не носи свобода”.
Ще остана усвоена от последното десетилетие, макар че мъдрия съвет гласи:
Освен любов,
друга слабост не трябва да се допуска.
Нали?
Нали?!
Из „Слабост” (2006)
Представянето на „В невидимата кула“ (изд. „Жанет 45“) ще се състои тази вечер от 18:30 ч. във VivacomArtHall с участието на актьора Руси Чанев.
