В памет на Хуан Хелман

Автор: Манол Пейков, издател, Жанет 45

Тази сутрин на 83-годишна възраст си отиде Хуан Хелман, един от най-големите поети на нашето време.

„Стихотворенията на Сидни Уест“, първата му стихосбирка на български език, видя бял свят преди месец благодарение на неповторимата и неповтаряема Нева Мичева. Няколко години наред тя ме увещаваше да издам тези стихове, които неустоимо я привличаха. И най-накрая успя.

През цялата изминала година Нева си кореспондираше с Хуан в търсене на намеците и смислите зад всеки негов ред и всяка метафора.

„Как се превежда поет, който е известен с неологизмите си, с любовта към асоциативни кладенци, с богата ерудиция и с препускаща фантазия, поет от няколко култури?“, пита тя риторично в послеслова си към книгата. И веднага си отговаря: „Или само някак, или съвсем никак, но никога напълно и уверено, това е.“

Той й отговаряше с търпение и грижа и успяваше умело да разпръсне страховете й пред непреводимостта на неговото „свободно поетично витаене, разбягващите се образи и думи, раждащите се в пукнатините на конвенциите нови смисли“.

„Хуан Хелман каза: това не се превежда, а се пресъздава. И щедро отдели часове от времето си, за да ме ориентира къде да мълча, какво да кажа и с колко патос, кое да произнеса два пъти, кое да смотолевя, кое да оставя непонятно, така че всичко да изглежда спонтанно на едно място или безкрайно нагласено на друго… и да не позволя на съзнанието за собствената си недостатъчност да ме спре преди края.“

Покланям се пред Нева, затова, че с толкова любов и внимание пренесе всяко камъче, всяка думичка, всеки образ от крехката къща на Хелмановите стихотворения и му съгради нов дом в родния ми език.

Рано тази сутрин, в часа, когато световните агенции разнесоха новината за смъртта на поета, получих съобщение от Нева:

„Хуан писа преди няколко дни, за да каже, че книгите още не са пристигнали, а аз му обещах, ако до седмица не дойдат, да пратим пак. А на следващия ден той каза: мила Нева, ден на чудесата, дойдоха седемте и са толкова красиви!“

Какво повече му трябва на един издател, за да осмисли живота му? И какво значение има оттук-нататък дали ще продам десет или хиляда бройки от тази вълшебна книга?

Единственото, което има значение, е, че Хелман проговори на български. Няколко дни, преди да се възнесе към „царството, където всички се събират/ [и дето] вече никога не ще е сам“.

Прощавай, Хуан. Благодаря, Нева!

жалба по ръцете на астор фредерик

когато астор фредерик умря
той сви крилца и си остави най-вече мъките
ала и нещо приличащо на блясък на сияние
което го сподири в погребението

ни куче нито мъж жена ни котка му следваше ковчега
по улицата позлатена от търпелива майска утрин
единствен онзи блясък онова сияние
което сякаш му припяваше припяваше

редеше блясъкът „оттук минава астор фредерик
за царството където всички се събират
следя с целувки неговите дири
той вече никога не ще е сам“

редеше блясъкът „и вече никога няма да страда
астор от град в град и горе на небето ще тактува
сърцето му младежко хода на луните
и ще се храни с вехнещи цветя“

дано дано пригласяха прогнили павета улични и сводове
а кожата на улицата тръпнеше по пътя откъдето
на астор разните останки тленни зъбни и прочее
минаваха в един по-хубав свят

ех астор фредрик в кутийката!
надлежно и завинаги го опаковаха
и въпреки че друго той не искаше само любов като приют и крепост
не я получи някак си

пръстта на гробището в Оук
изяде го почти напълно
но само не ръцете не и тях
едната легнала връз другата

от тишината дето астор предизвика
порасна птица ветрена и облетя сърцето му
но не и онзи блясък онова сияние
трюм на света самия свят

ами това се случи с астор фредерик
и никога от никогата му не се надигна струпей гълъб взрив
освен ръцете да те бяха изключение
едната легнала връз другата