„В разредения въздух” на Еверест – измамата и силата на мечтите

Внезапно заговорих и им разказах притча. Обясних, че
говоря за планетата Нептун, просто за обикновената Нептун,
а не за Рая, тъй като нищо не знам за Рая.
Така че както виждате,това е за вас, нищо повече.
Там горе имало голяма скала, казах, и трябва да ви предупредя,
че хората на Нептун са доста глупави,
най-вече защото всеки от тях живеел, завързан на собствената си връв.

Джон Менлав Едуардст, „Писмо от един човек”. Из „В разредения въздух”

Еверест – върхът, за който сме слушали, който сме гледали. Върхът, на който за пръв път се качва българин през 1984 г. – Христо Проданов – и в чиято ледена прегръдка остава завинаги. Най-високият връх на Земята (8848 м.), превърнал се в символ на постижения, с които най-често сравняваме трудностите в живота. Знаков за алпинизма. Идеализиран и магнетичен.

Така мислех до момента, в който не изгледах филмчето на италианския алпинист и катерач Симоне Моро „Обречен на мечтите”, което показваше пренаселването на върха и как комерсиализацията е отнела от притегателната му сила. Амбивалентността на днешното състояние на експедициите до там и максималното улеснение на клиентите (не само заради използването на допълнителен кислород) отблъскват професионалистите и те намират по трудни технически терени и маршрути за качване. С тази нагласа взех книгата на Джон Кракауер „В разредения въздух. Живот, приятелство и смърт в ледената пустош на Еверест”. И с още една „препоръка”: „вътре се разказва за една голяма трагедия. Не вярвам да я прочетеш, но вземи я”.

Джон Кракауер

Държа изданието от 1997 г. на издателство „Кибеа” (прев. Ирина Димитрова, ново издание от 2011 г.) с оръфани корици, пожълтели страници – класика! Вечерта ми е скучна, трудно възприемам действителността и се решавам да чета „В разредения въздух”. Пропускам отзивите за книгата, разположени на цели 2 страници, и се залавям с Въведението. От чисто изследователски интерес. Попадам сред още една класика – перфектен стил на писане и резюмиране на историята, която предстои да бъде разказана детайлно. Джон Кракауер е не само журналист, също е обигран писател. Загатва за финала и читателят да не очаква happy end на историята. Подход, който успокоява и предизвиква предварителен катарзис. Чета успокоена. Каквото и да се е случило, ще го понеса.

Кракауер е изпратен през март 1996 г. от сп. „Аутсайд” в Непал да участва в комерсиална експедиция на „Консултанти в приключението” за изкачване на Еверест (детската му мечта) и да напише статия. Той успява да „възседне върха на света, стъпил с единия крак в Китай, а с другия в Непал”, но 8 души загиват в същия този ден: 10 май 1996, включително трима професионални водачи, а последвалият скандал по повод поведението на водача Анатоли Букреев, който си позволява да изкачи Еверест без кислород, въпреки че има клиенти и трябва да се грижи за тях, остават като дълбоки травми в автора на „В разредения въздух”. След първоначалната статия, която пише за списанието, Кракауер се заема с книгата и стъпка по стъпка предава достоверността на историята. В отговор Букреев пише книгата „Изкачването” и неговата гледна точка към събитията.

Кракауер систематично изгражда характерите на водачи, клиенти, шерпи, с биографии, постижения, любовни и семейни взаимоотношения. Очертава разлики между водачите на различните експедиции. В подробности описва всяко място и среща по пътя за Еверест. Читателят остава с впечатление, че ако тръгне още утре, ще познае пътя. Навлиза постепенно в трагедията, грешките, решенията, компромисите, заболяванията.

Базовият лагер на Еверест (5 364 м) снимка: mountainsoftravelphotos.com

Кракауер е сладкодумен разказвач, внимателно проучил средата на всеки един човек, попаднал на Еверест през пролетта на 1996 г. . Изоставям мърморенията си и се потапям в книжното водачество. От време на време се губя в дълбините на кой кой е, в имената на шерпите (Анг Дорджи, Лакпа Чхири, Нгауанг Норбу и т.н.), във връщането назад до установяването за първи път височината на върха през 1852 г. и името „Еверест”, дадено от сър Ендрю Уо, главен топограф в топографския център на Индия тогава. Колебая се дали да запомня тибетското име Джомолунгма , губя се и се пляскам с ръце за радостта от първите опити за изкачването на върха. От време на време забравям, че това е документален роман, струва ми се, че нищо не е реално – описано е съвършено. Участниците имат своя физиономия. Роб Хол, Анди Харис, Скот Фишер, Нгауанг Топиш и т.н. Но, историята се е случила, преживяна е лично от автора, който успява да качи върха и да слезе невредим от него, оказвайки дори помощ при неочаквано развилите се събития.

Кракауер „отдава дължимото” дори на нетърпимата Санди Патман, която принуждава шерпите да изкачат тонове техника чак до четвърти лагер и постоянно е в обсега на медиите, жадна за слава. Петя Колчева в „В сянката на Еверест” успява да улови особеното състояние, предизвикано от върха:

А и Еверест не е като останалите върхове. Хората идват тук за славата, не само заради планината. Този връх, изваян от блянове, е във фокуса на прожекторите (…); сцена на върла конкуренция, на възход и падение, на сила и изнемога, на изригващо здраве и внезапни болести, на живот и смърт”.

Да се върна на „В разредения въздух”. Въпреки славата, не трябва да се забравя, че „Всяка минута, прекарана на такава височина и по-нагоре (от Трети лагер – б.а.), разрушава ума и тялото”. Мозъчните клетки умират. „Кръвта опасно се сгъстяваше и помътняваше. Капилярите в ретините кървяха”. Използването на кислородни бутилки е задължително, забавят тези процеси.

Има ли една единствена истина за трагедията от 10 май 1996 г.? Правилни ли са били взетите решения? На височина над 7700 м. променя ли се мисленето? Кракауер се опитва да намери верни отговори, както той е видял случилото се. Вярвам му, защото се е потрудил да открие допълнителна информация за участниците в експедициите, да проучи различни гледни точки, включително на шерпите, да се обади на семейството на Анди, да си признае направена грешка – кога за последно го е видял жив. Затова се изисква смелост и да продължиш да живееш с направените избори.

Южното седло между Еверест и Лхотце, Женевският контрафорс и Западната стена на Лхотце, по която върви Класическият маршрут към върха

Има два момента от книгата, които ме плашат и озадачават. Първият е случилото се с Чен Ю-Нан на 9 май. Тридесет и шест годишен стоманолеяр от Тайпе изпълзява рано сутринта от палатката си на Трети лагер (7315 м), „за да изпразни червата си, без да си сложи котките”(да не се бъркат с домашните любимци!). Губи равновесие и се търкулва по Ледения склон на Стената Лхотце. Пада с главата напред в една цепнатина. Издърпват го, сякаш няма сериозни наранявания, но го оставят в една палатка сам. След няколко часа установяват, че симптомите му са се влошили: дезориентиран е, силни болки. Евакуират го, обаче Чен губи съзнание и умира. Заради това, че не си е сложил коктите да отиде до тоалетна!

Вторият случай – обратно на този. Как оцелява Бек Уедърс! Два пъти отписван от живите, мръзне в бурята с изгубена ръкавица, изчезва от погледа на Букреев, който ги спасява през нощта след слизането им под върха. Появява се в един момент за изненада на всички като „мумия от евтин филм на ужасите”. Изоставят го да лежи в една палатка, отписан отново. Когато Кракауер надниква в палатката се чува: „Какво трябва да направи човек, за да получи малко помощ!”. Бек е евакуиран и оцелява с множество измръзвания, живее с ампутирана дясна ръка под лакътя, всички пръсти на лявата, носът му е изграден наново.

Искам да пиша и разсъждавам още по тази история, за люлеенето между надеждата „Смятам, че все пак ще успеем да надвием това огромно копеле” (оптимизма на Анди Харис) и „Толкова е приятно да седиш и нищо да не правиш… Смъртта от изтощение – също като смъртта от измръзване – е приятна” (думи на Райнхолд Меснер). Налага се да спра, заради дължината на текста. Ако имате въпроси за етиката на височина, в какво се изразява професионалната отговорност за живота на друг, има ли все още идея, на която може да изложите живота си до абсолютния му край, за силата на волята и решението да се откажеш от мечтаното – тази книга е за вас. Живях повече от седмица с героите, станах им близка, бленувах с тях, разглеждах внимателно няколкото приложени снимки, търсех в нета още, запомнях имена и места. Последните страници ревниво дочитах бавно, една по една. За да не свърши изпепеляващото приключение.

„В разредения въздух” завършва с приложение – пълно описание на действащите лица по експедиции на Еверест през пролетта на 1996 година.

От 18 септември по кината е филмът по книгата на Джон Кракауер „Еверест”. 19 години по-късно. Едва ли може да замести силата на написаното, на емпатията на Кракауер, на вълненията, трудните решения, въздействащия език и допълнителни знания за този примамлив връх.

„Еверест е олицетворение на материалните сили на света. Срещу тях той трябваше да противопостави човешкия дух”.

Трейлър на филма можете да гледате тук: