„Всеки има право на своето лошо вино,
на своята глупост и на своята кал под ноктите.“
Не съм се съмнявала, че „Валс на раздяла“ (изд. „Colibri“) на Милан Кундера ще ми донесе естетическо удовлетворение и теми за размисъл, но също така нямах и конкретни очаквания към сюжета и героите. Никаква идея в какво се забърквам.
Наистина не знам откъде да тръгна, затова ще започна с последното си изречение: Силно препоръчвам този роман да се чете бавно, на малки горчиви глътки. В него може би има известен оптимизъм, но… едва ли. Аз не му повярвах (на оптимизма), но се надявам вие да го откриете за себе си, защото с вяра в светлото бъдеще сигурно е много по-приятно да се живее.
„Валс на раздяла“ е една равносметка на противоречивостта на човека, на диктатурата и догмата, на живота и смъртта, направена с такава лекота, че чак стряска.
Образите на Кундера са изумителни и много различни. Удивително е колко естествено писателят преплита животите на:
чудовищния в малодушието си Клима,
попарената от съдбата и средата си Ружена,
странния американец, който рисува икони,
гинеколога, който е по в „центъра на живота“ от всички, борили се за благото на хората
и един политически затворник, отказващ да приеме човека такъв, какъвто е.
Но те всички са събрани на едно място и съвсем логично ни водят към въпроса: Струва ли си да бъдеш човек, или не?
Човекът е арогантно и самонадеяно създание, а от фанатизма винаги го дели съвсем прозрачна линия. Повечето хора мислим, че живеем в „безгрижна страна, извън доброто и злото“, но изведени от този тих въображаем свят се превръщаме в чудовища. Съществуват изкушения и обстоятелства, на които човек не може да се опълчи, но и да го стори, няма да спечели.
Защото, да стигнеш дотам, че да не виждаш разлика между виновник и жертва, това значи да изгубиш всякаква надежда… А на това му се вика ад, моето момиче.
Да, героите на Кундера живеят в ад, в безизходица, в самозаблуда и малцина са избраниците с отрова в джоба.
Разбира се, в историята като контрапункт е застъпена и една по-оптимистична и приповдигната теза за човешката същност и всеки читател сам ще трябва да си избере страна.
За мен най-впечатляващо беше превръщането на човека в убиец, заличаването на границата добро-зло, самоосъзнаването на тъмната страна на довчерашната жертва и пълната липса на съвест.
И в съзнанието му се оформи неясната мисъл, че онова, което той намира за лошо у хората, е нещо дадено, с което те се раждат и което носят като бреме цял живот. Помисли си още, че няма правото да се смята за благороден и че най-голямото благородство е да обичаш хората, дори да са убийци.
Убиецът поема по пътя си. Ще има ли кой да го спре? Ако обичта е вяра в доброто в самите нас, значи ли това, че справедливостта, която е извън нас, не бива да ни интересува, защото не можем да я предизвикаме?
