В новелата „Вълшебникът“ (изд. „Colibri“) Владимир Набоков създава една чувствена картина на сексуалността и нейните тайнствени пътища, които винаги разкриват най-много от вътрешния свят на човека.
Безименният герой на Набоков ври в ада на своята потисната страст, изродила се в болезнена мания. Разумът и съвестта му са в постоянна надпревара и борба за надмощие. Само във въображението си той си позволява да даде воля на една невъзможна идея. Приливите и отливите на незадоволените му желания, превръщат действителността в затвор, а палачът и жертвата стават едно цяло.
Мъжът много внимателно всеки ден поставя маската на лицето си и живее в непрекъснат страх и лъжа – друг изход няма…
И в този миг завесата се вдига.
…друг изход няма, защото обектът на неговия копнеж е 12-годишно момиче с палави къдрици и чорапи до коленете. Разбирате, много, много лошо и много, много незаконно е да се отдава на подобно изкушение. А когато забраненият плод все повече приближава, единствен изход е саморазрухата.
Както става ясно от анотацията на книгата, образите на мъжа и момичето от „Вълшебникът“ по-късно еволюират в главните герои на един от шедьоврите на Набоков – „Лолита“.
„Нимфетката, сега одързостена с малко ирландска кръв, всъщност беше горе-долу същото момиче, а и основната идея с оженването за майката също остана; настрана от тези съвпадения обаче творбата беше нова и някак тайно и полека й поникнаха нокти и криле на цял роман.“, споделя самият Набоков.
Изключително любопитно и интересно ми беше да сравня Лолита и Хумберт Хумберт с техните безименни предшественици и да търся видимите или невидимите връзки между двете творби.
Поетичният стил и уникалността на изказа на Набоков винаги са ме очаровали и омагьосвали. Новелата безспорно носи отпечатъка на майсторското писане, който я превръща в истинско малко бижу.
Но неприятно впечатление у мен остави оформлението на книжното тяло, в което е затворен „Вълшебникът“. Ръкопис от 55 машинописни страници се е разтеглил до 125 страници благодарение на огромни полета и широк, груб шрифт. Коректорската работа също не ме очарова – за този обем печатните грешки са твърде много. Наистина ми е тъжно, когато виждам книги на велики писатели в такъв вид. Някак оскърбително е.
