Ако трябва да посоча имена на съвременни писатели, които са спечелили възхищението ми, сред тях безспорно ще се нареди Тимоте дьо Фомбел. Умението му да гради интригуващ сюжет, да обръща внимание на детайлите и да превръща героите си в същества от плът и кръв, оживяващи пред очите на читателя, ме направи негова почитателка още с книгите за Тоби Лолнес.
Мислех, че знам всичко за майсторството на младия французин, но появата на първата част от дилогията за Вангò ме зашемети: началото на впечатляващата история за младежа, гонен без причина по целия свят от незнайни преследвачи на фона на назряващата Втора световна война, ми напомни никога да не забравям, че добрите майстори на словото умеят да изненадват отново и отново. След пауза от няколко месеца между двете части (признавам, ненавиждам да чакам интересни продължения!) в ръцете ми се озова “Вангò II. Един принц без царство” (изд. “Емас”). Ура!
Точно както и първата книга, продължението ме остави без дъх. В 462-те страници авторът връща читателите към началото – момента, в който Ванго започва да бяга от Етел и от своите преследвачи. Докато проследяваме необикновената история на младежа, Фомбел наслагва един върху друг фрагментите от съдбите на другите участници в историята: Етел, отец Зефиро, Мадмоазел/тьотенка, доктор Базилио, Къртицата, Андрей, инспектор Булар. Всяка сюжетна нишка притежава свое очарование и предизвиква любопитство, покруса, безпокойство, възхищение. Историята на всеки от второстепенните герои допълва картината за главния герой Вангò и неусетно читателят установява, че няма никакво значение къде се намираш, защото светът е изтъкан от невидими нишки, свързващи отделните индивиди в добро или в лошо.
Динамичният сюжет се развива на фона на назряващата Втора световна война и чрез него читателите могат да допълнят знанията си за машинациите на нацистите и преследванията над евреите. Главното превозно средство от първата книга – цепелинът – също притежава свое запазено място. Тук обаче Фомбел вплита историята за избухването на “Хинденбург” – “Титаник” на дирижаблите, със същата нещастна съдба. Ролсройси, коне и малки самолети – всички те ще ви отведат по дирите на принца без царство, чиято връзка със Сталин е наистина впечатляваща! (Не, не е роднинска връзка :))
Ако има нещо, което не ми бе достатъчно в книгата, това е липсата на детайлното продължение на съдбите на героите. В последната глава Тимоте дьо Фомбел загатва какво се случва по-нататък, но умението му да борави с подробностите – хем по интересен начин, хем без да досажда и да задълбава прекалено – ме накара да съжалявам, че няма поне още 400 страници, на които да се насладя.
Преводът от френски език и на тази част от дилогията е поверен на Златко Стайков, а книгата е издадена на български език с подкрепата на програма “Култура” на Европейската Комисия.
Не пропускайте и другите книги на Тимоте дьо Фомбел: “Тоби”, “Тоби. Очите на Елиша” и “Вангò: Между небето и земята (част 1.)”.
Текстът е публикуван първо в сайта „Детски книги“.
