„Една велика цивилизация не може да бъде завладяна отвън, преди да разруши сама себе си отвътре.”
Тази мисъл, с която започва филмът „Апокалипто” на Мел Гибсън, е на забележителния изследовател на човешката цивилизация Уил Дюрант, автор на една необикновена книга – „Великите умове и идеи в историята”, публикуван наскоро на български език от издателство „Пергамент Прес“.
Уил Дюрант е философ-историк, носител на „Пулицър” и на Медал на свободата, най-престижното държавно отличие в Съединените щати, което се връчва за особен принос към световния мир и културните ценности на човечеството. Заедно със съпругата си Ариел Дюрант той посвещава пет десетилетия от живота си за написването на 11-томното изследване „История на цивилизацията”, като оставят бележки за 12-и и 13-и том. „Великите умове и идеи в историята” съдържа есенцията от този монументален труд, обобщавайки опита на един от най-ерудираните и задълбочени мислители на XX в.
Сърцевината на книгата е концепцията на автора за „безсрамния култ към героите”. Според Дюрант историята не е безличен поток от цифри и факти, не е скучен разказ за „разочаровани и боричкащи се хора”, нито за „плавния ход на живота на обикновения човек”, а е величава драма, разказваща за героите и гениите на нашия вид, за техните постижения, изобретения, безсмъртни творения и за „трайния им принос към сумата на човешката цивилизация и култура”. Това е култът към героите, който той изповядва, и неговата последна религия.
Разказът на Дюрант за върховете в историята достига дълбочина, улавяща самата тъкан на живота. Прозата му притежава емоционален заряд, който кара епохите една след друга да оживяват в ума на читателя. Ето как например неговата пълнокръвна картина на Ренесанса като че ли неусетно ни изпълва с носталгия по нещо изгубено: „Векът, който дошъл след Коперник, бил век на младежка дързост и смелост във всяко поле. Малки плавателни съдове започнали да обикалят вече кръглата и не безкрайна Земя; крехки умове се заели да изследват интелектуалния глобус, нехаещи за догмите, невъзпирани от традициите и недопускащи, че човечеството няма да успее. О, колко въодушевяващи са били тези ярки ренесансови дни, когато бедността на хиляда години била почти забравена, и трудът на хиляда години направил хората по-богати и по-дръзновени, непризнаващи граници и бариери. Да си представим блясъка на онези будни очи, силната кръв в онези здрави тела, топлите цветове на техните пищни одеяния, спонтанната поезия на страстната им реч, съзидателните неутолими желания, стремежите, размаха и безстрашието на новоосвободените умове – ще познаем ли някога отново такива дни?”
Задъханата поетична сила, с която рисува портретите на личности като Джордано Бруно, Спиноза или Платон, неволно ни превръща във вдъхновени последователи на неговия култ към титаните, светците и мъчениците на човешката цивилизация. И ето ни изпълнени с религиозно преклонение пред Джордано Бруно – „този вечно търсещ дух, неудовлетворен от пределното, копнеещ за безкрайно единство, непонасящ разделения, секти, догми и канони, само една идея по-малко управляем от зимните хали, само една идея по-малко огнен от Етна и осъден от необуздания си дух на мъченическа смърт.” Или пред Спиноза – „майстор на оптически лещи и философ, обсебен от Бог; тих поклонник на самотната спекулация, родоначалник на метафизиката на модерната наука, човек, влюбен в механиката и геометрията и мъченик на философията също като Джордано Бруно, само с тази разлика, че смъртта на Спиноза е по-бавна и по-невзрачна.”
И внезапно осъзнаваме, че обичаме Платон. „Защото самият Платон е обичал: обичал е приятелите си, обичал е опиянението от диалектичния разгул на идеите, бил е страстен търсач на изплъзващата се реалност зад мислите и нещата. Ние го обичаме заради безграничната му енергия, заради дивата номадска игра на въображението му, заради радостта, която е откривал в живота в цялата му неподправена и авантюристична сложност. Ние го обичаме, защото той е бил жив всеки миг от живота си и никога не е преставал да расте духовно.”
Необикновена е позитивната енергия, която пронизва тази книга, изпълнена с вяра в човешкия прогрес. В началото на 5-а глава от „Великите умове и идеи” има една незабравима история, която анализира корените и мотивите за тази вяра. Това е историята за последните дни на Кондорсе:
През 1794 г. един млад френски аристократ с пищното име маркиз Мари Жан дьо Кондорсе се криел от гилотината в малка таванска стаичка в покрайнините на Париж. Там, далече от всичките си приятели да не би някой да издаде скривалището му, той съчинил най-оптимистичната книга, написана някога от човешка ръка: Esquisse d’un tableau des progrès de l’esprit humain („Скица на жива картина на прогреса на човешкия дух“). В нея авторът убедително описва неотдавнашното освобождаване на науката от оковите на суеверието и възхвалява триумфите на Нютон. „Нужни са сто години свободно знание и всеобщо свободно образование – пише той – и всички социални проблеми в края на века ще бъдат решени… Няма граници на човешкия прогрес освен дълготрайността на кълбото, което обитаваме.“
Завършвайки малкия си ръкопис, Кондорсе го връчил на домакинята си. След това в тъмна доба побягнал към далечна селска странноприемница, където се отпуснал на едно легло и потънал в безпаметен сън. Когато се събудил, открил, че е обграден от полиция. Изваждайки от джоба си стъкълце с отрова, което носел за тази кулминационна глава от своя роман, Кондорсе я изпил до последната капка и паднал мъртъв в ръцете на преследвачите си.
Никога не съм спирал да се удивлявам, че човек в неговото положение – останал без никаква надежда и изгубил безвъзвратно аристократичните си привилегии и състояние през онази велика революция, събрала във фокус надеждите на цяла Европа и довела до безсистемен терор и подозрителност – вместо да напише епос на отчаянието и мрака, съчинява хвалебствен химн на прогреса. Никога преди не е имало човек, който да вярва толкова силно в човечеството и може би никога след това.
Заради тази оптимистична теория за човешкия вид и абсолютно безусловния му хуманизъм Уил Дюрант е наричан „радикалния светец” и „нежния философ”. И може би затова, завладени от магията на неговото вдъхновение, когато затворим последната страница на тази голяма малка книга, ние самите осъзнаваме, че сме се превърнали в „безсрамни“ поклонници на расата, към която принадлежим.
Книгата е интегрирана с файл, съдържащ линкове към 100-те най-добри книги за образование, които са подробно представени в 4-та глава на „Великите умове и идеи в историята”.
