Стефани Евгениева е добре позната в книжните среди като блогърка и влогърка. Често гледам нейни клипчета и ревютата й неведнъж са събуждали интереса ми към непознати за мен романи. Правила ми е впечатление с лекотата, с която описва сюжетите, но бях доста изненадана, когато разбрах, че вече и тя е една от тези, за които говори с такъв плам и всеотдайност – писателите. И то не кои да е автори, а онези с важна мисия.
„Вербувана“ (изд. „Фабрика за книги“) веднага се нареди в списъка ми с книги, които да прочета в най-скоро време. Беше ми много интересно как едно младо момиче е успяло да напише роман за толкова сериозен съвременен проблем. Световният терор, за който няма как да не сте чували, дори и през последните години да сте живели в пещера – „Ислямска държава“.
Стефани е завършила магистратура във Военна академия, а „Вербувана“ се ражда от знанията за терористичната организация, които е придобила, за да напише дипломната си работа. Идеята и талантът й успешно се сработват, за да създадат останалото.
Главната героиня в книгата е осемнайсетгодишната Оливия, която всеки ден планира своето бягство от родния си дом. От майка й, която изкарва яда си върху нея с бой и ограничава възможностите за бъдещето й. От втория й баща, алколизиран и злобен човек, на когото изобщо не му пука за нея.
Месеци наред тя си пише с непознат в интернет, който се представя за мил и грижовен, а и красив. Никога не са се виждали, но срещата тепърва предстои, защото решението на всичките й проблеми е там, където е той, или поне така си мисли тя. Защото Халиб й обещава сбъднати мечти на килограм – да бъде обичана, да има семейство, да я ценят. Подготвена е за някои от ситуациите – в Ракка жените задължително ходят забулени и се подчиняват на думата на мъжете си, а наколо бушува война, но за един безпаметно дълъг и критичен отрязък от време Оливия е готова да плати тази цена, за да се сдобие с онова, което винаги й е липсвало вкъщи.
Точно когато автобусът, в който пътува, трябва да премине българо-турската ни граница, се случва нещо страшно. Стотиците души, които бягат от войната на тяхна земя, се опитват да навлязат насилствено на българската територия. Докато ситуацията бъде овлядяна и нещата се успокоят, се налага Оливия и спътниците й да останат в палатков лагер на границата. Само един плет разделя двете страни и задържа мъката, болестите и мизерията на бежанците от другата страна на България.
Страхувах се да продължа напред към неизвестното. Страхувах се да се върна назад към добре познатия ужас. Бях се превърнала в пленник на границата. Сякаш сред нищото най-сетне се чувствах щастлива. Тук не принадлежах на никого и на нищо. Бях сама за себе си. Ничия. Цял живот търсех сигурност и цял живот тя ми беше отнемана. И точно тук, на възможно най-несигурното място, постепенно бях започнала да я откривам.
Стефани Евгениева (снимка: личен архив)
Един от най-запомнящите се моменти в книгата бе пречупването на простата истина, че всички сме хора и децата ни заслужават бъдеще, през погледа на Оливия. А в този поглед несъзнателно намират своя смисъл още две очи – на подполковник Крум Константинов. Той е и вторият разказвач. За неговата борба да спаси Оливия четем от дневниците му, които все пак успяват да оправдаят надеждите му и да стигнат до желания получател.
Романът се чете за ден. Няма и 200 страници, а истината и историята, която те споделят, са силен концентрат без почти никакъв подсладител. Понякога и сладкото може да горчи неистово.
Предполагам, вече сте се сетили – главната героиня няма да бъде обичана и уважавана там, където отива, в Ракка, столицата на „Ислямска държава“. Тя ще бъде унижавана, изнасилвана, използвана за разплод и принуждавана да разказва в блога си фалшивата приказка, в която сама е повярвала, за да вербува още момичета, изгубили пътя си като нея. Ще има възможността да се спаси само ако е съобразителна.
В последните години медиите не спират да бълват новини за различни терористични атаки и заплахи, дело на джихадистите. Ужасът, който постъпките им причиняват на света, влиза във всеки дом и посява безгранична мъка, смазващ страх и усещане за несигурност в утрешния ден.
Истината е, че е много по-страшно да мислиш, че умираш, отколкото да умреш.
История като тази, разказана във „Вербувана“ обаче, аз поне не съм чувала. Посланието, което книгата носи, липсва в ефира. Затова смятам, че романът на Стефани Евгениева трябва да бъде прочетен, разпространен и разказан на повече хора. Защото това е книга с мисия – да служи като предупреждение за наивни момичета, търсещи бягство, които биха повярвали на някой като Халиб. А и за момчета, които нямат представа какво е да убиеш човек, но си мислят, че биха направили всичко, за да получат щедрите облаги, които светът може да им предложи – власт, жени, жени, жени, пари. И накрая да се окаже, че са погубили живота си за чужда и безумна кауза.
Интернет никога не е бил безопасно място, през последните години – още по-малко. Днес всички живеем в онлайн пространството – да го отричаме и забраняваме би довело до нежелани ефекти. Да го контролираме вече е нещо друго, но адски трудно. Нека не забравяме това. Нека говорим с децата си като с приятели и прекарваме повече време с тях, за да могат да ни чуят и разберат, без да ги караме да се чувстват под домашен арест.
