Вампири, върколаци, зомбита… Какво ли не изпълзя от издателските чекмеджета през последната една година. Различните версии на най-мрачните митологични създания завладяха книжарниците и сърцата на милиони „заздрачени” фенове. Но ние от „Аз чета”, които освен фенове на бледите, зъбати герои, сме и запалени почитатели на вампирските хроники. И не забравяме, че преди Стефани Майер и Шарлийн Харис, преди Л. Дж. Смит и Рашел Мийд, беше тя – Ан Райс, богинята на мрачното фентъзи от Ню Орлеанс.Не, няма да си говорим за Луи, Лестат и Арман. Ще си говорим за вещици и гиганти, за една приказка започнала във времената отпреди каменните кръгове да се издигнат в Стоунхендж и намерила своя финал именно в горещия, карнавален, блусарски, населен с призраци и вуду загадки, Ню Орлеанс. За този град, Ан Райс казва: „…Ню Орлеанс – това е раят. Едно от най-прекрасните места на света, навсякъде зеленина. Накъдето и да погледнеш – навсякъде красота. Не си представям дома си на друго място… Искам да пътешествам, искам да обиколя целия свят. За последните година и половина бях и в Йерусалим, и в Италия, и в Бразилия, но не мога да не се връщам у дома, в Ню Орлеанс.”
В този град се развива основното действие на сагата за вещиците Мейфеър*. Особеното на романа е, че започва в средата на историята. Отначало наблюдаваме живота на семейство Мейфеър през очите на вторестепенни герои, които ще продължим да срещаме, от чиито случайни думи и жестове ще научаваме малко по-малко легендата за тези загадъчни, изтънчени, богати мъже и жени, най-вече жени, около които витаят тайни и духове. Жените са в центъра на сюжета. Или по-скоро по една жена от всяко поколение, наследницата на семейното богатство, на семейните тайни и дарби, е сюжетна нишка. Център на сюжета, олтарът, на които принасят живтите си е Лашър. Лашър не е типичният семеен призрак, пренесъл се с рода още от калната, средновековна Шотландия.
Хронологично историята започва в един каменен кръг, където млада жена случайно призовава нещо. Дух или демон? Самата тя не знае. Изгорена на кладата, Сузан умира без да узнае истинската природа на Лашър. Тогава Лашър започва да се предава по наследство – Дебора, дъщерята на вещицата наследява лечителските познания на майка си, а Лашър се превръща в наследство. Сделката е, че във всяко поколение ще има по една наследница. Останалите роднини ще бъдат отрупвани с облаги, но истинската наследница е вещицата. Вещицата на Лашър.
Лашър е изкушение. Лашър е прелъстител. Лашър е роб. Лашър е сила, власт. Но Лашър е и неконтролируема стихия, преследваща собствените си цели; той облагодетелства рода с богатства, предпазва ги от обществени катаклизми; в същото време напътства изневери и кръвосмешения, извършва убийства, само и само да постигне съвършената в генетично отношение вещица. Лашър се учи от своите вещици, като целта му е да придобие плът, да се превърне в човешко същество. Нещо, което е невъзможно, защото той изначално не е човек. Не е и демон, както твърдят не един или двама изперкали от психическото напрежение, тайните, магиите и извратените семейни легенди, членове на рода Мейфеър.
Лашър се оказва представител на съвсем нова, непозната ни раса. Расата на талтош. Да те приличат на хората, но са толкова по-различни всъщност – не само заради чифта допълнителни хромозоми (великото на Ан Райс е, че успява да обясни загадачните неща чрез наука, без да отнеме нито частичка от мистериозното им очарован
ие). Кои са талтошите? Откъде са се появили? Къде са изчезнали? Лашър не знае. Защото Лашър не е и истински талтош, само въплатения дух на един такъв. За да разбере
м историята на талтошите, трябва да четем, четем, четем – цели четири книги, четири прекрасни книги, чиито език те пленява повече от историята. Едва в четвъртата книга нещо наистина започва да се случва. Първата (двутомна) е само въведение в легендата за мистериозния род Мейфеър и още по-загадачният дух, който им служи.
Третата книга, „Лашър” е изумителен разказ, но сюжтът реално не е особено наситен на действия, по-скоро на факти и разкрития. Нещата з
апочват да се случват истински към края на романа, а в четвъртата книга „Талтош” на моменти придобиват нараво шеметна бързина. Честно казано историята можеше да завърши по друг начин. Можеше да има епичен финал, където справедливостта да възтържествува, да пеят птички и да се възцарят мир и благоденствие. Или пък да превърне историята в мрачна готическа приказка, където всички измират, удавени в кръв, грях и похот. Но тя е избрала да я завърши като любовна история, поне за две души – единия на хиляди години, другия на дни, но и двамата носещи цялата памет на света, а заедно с това и цялата му мъка, красота и любов.
Когато чета Ан Райс настръхвам. А през нощта сънувам Марди Грас и вещици, каменни кръгове и загадачни същества, излезли от книгите с келтски митове и легенди.
легенди..* Необходимо уточнение. Поредицата „Вещиците“ (Lives Of The Mayfair Witches) включва три книги – „Полунощ“ (The Witching Hour), която в българското издание е разделена на две части от издателството, „Лашър“ (Lasher) и „Талтош“ (Taltosh). Всяка една от тях или всички наведнъж можеш да вземеш с отстъпка от „Книга за теб“
