Патрик Модиано е тазгодишният носител на Нобеловата награда за литература за умението му да интерпретира темата за паметта и да представя неуловимите човешки съдби. У нас Модиано е издаван преди много, прекалено много години, а това, с което читателите вероятно са го запомнили, са всички онези изгубени надежди, минало и покаяние, любов и смърт във вила „Тъга“.
„Вила „Тъга“ (изд. „Народна култура“, 1980) е роман загадка, където всичко е или тайна, или лъжа. Наситен е с напрежение и меланхолия. Всяка дума е подбрана умело и внимателно, за да се постигне тихата красота и хармонията на текста. Текст, който опиянява. Текст, който е много близо до поезията.
Героите на Модиано са се изгубили или искат да се изгубят. Те променят имената си и грижливо пазят тайни. Не задават въпроси, защото се ужасяват от отговорите. И вярват на всичко. Може би.
“Внимавах да не правя много резки движения и да не задавам прекалено точни въпроси, за да не се събудя.”
Виждаме човека – “уязвим и объркан”, безкрайно изплашен и уморен да се лута в търсене на изход.
“Няколко дена не се страхувах от нищо и от никого. После започна отново. Старата остра болка.”
“Кой кого лъжеше на този чужд език?”
За да си спомни или за да не забрави, един мъж се връща дванайсет години назад. Лятото на 1962 г. в малък френски курорт, недалеч от швейцарската граница, граф Виктор Хмара живее своя измислен живот, предчувства смъртна опасност и се преструва, че в Алжир няма война. Или? Среща пленителната Ивон – наивна начинаеща актриса. Или? И д-р Рьоне Мейнт, който се изживява като белгийската кралица Астрид. Или? Също и един депресиран по наследство немски дог. Те живеят като в сън, но не могат да забулят реалността.
“По кожата й имаше малки лунички. Струва ми се, че се биеха в Алжир.”
“Има неразгадаеми същества – винаги едни и същи, които стоят като чосовои на всеки кръстопът на живота ни.”
Виктор Хмара има собствена обетована земя – Женева – спасителният, мечтаният град, който се оказва илюзорен, също лъжа.
“Бях наивен, въобразявах си, че колкото по-близо е човек до Швейцария, толкова по-голяма вероятност има да се измъкне. Още не знаех, че Швейцария не съществува.”
Тайнственият младеж прекарва най-истинските си дни във вила „Тъга“ – пространство на “ведра скръб”, където въздухът е лек и те обзема “спокойствие” и “забрава”, за да изпаднеш в безтегловност.
Всеки има своя мечта. Младият граф копнее да намери пристан и родина, да живее обикновен, но истински живот, да си създаде корени, за да получи сигурност. А двамата му спътници в целия фарс, най-много искат да избягат от себе си, да се измъкнат от тесните граници на провинцията и да си спечелят правото да бъдат свободни.
Дали читателят ще успее да сглоби незавършената картина на три съдби, свързани с няколко държави, която е нарисувана пред погледа му? Трудно е да се каже и едва ли е необходимо фанатично да се търсят парчетата от пъзела, защото, когато се отстъпи крачка назад, за да се обхване с поглед цялото, всичко си идва на мястото. Истината изплува.
