Никога не бях чувала за Джон Грийн. Забелязах обаче, че излизането на негова книга на български предизвика малък фурор у мнозина. Признавам, грешката е моя, защото след прочита на „Вината в нашите звезди” аз вече съм част от ентусиазираната тълпа, чакаща с нетърпение следващата му творба на български.
Виждате ли двете облачета на корицата? Едното е бяло. Както повечето от нас, то се носи по небето, несмущавано от съсипващи живота изпитания. Другото е черно и представлява неизбежните смущаващи щастието обстоятелства, които надвисват над главите ни рано или късно. В някои случаи обаче черният облак е много по-голям от белия и заплашва да го погълне.
Хейзъл Грейс е свикнала с мисълта, че ще умре. Тя е шестнайсетгодишна, „професионално боледуваща”. Духовита и осъзната, с остър ум и безпощаден език, тя гледа на себе си по онзи непретенциозен начин, по който само разбиращите преходността на Всичко умеят. По време на сбирките за взаимопомощ, които с неохота посещава, тя среща Огъстъс Уотърс – интелигентен и остроумен младеж с уклон към героичното, чието най-горещо желание е да остави следа. Да бъде личност, не умираща, а вечно жива и значима за Вселената. Двамата са две здрави нишки, които се преплитат и създават съвършен възел. И оттам се отприщва трагикомедията…
Понякога четеш някоя книга и тя те изпълва с такова едно странно божествено чувство, че накрая стигаш до убеждението, че разбитият на парчета свят никога няма да върне целостта си, докато всяко живо човешко същество не прочете тази книга. От друга страна обаче, има книги… за които не можеш да споделиш с никого – книги, толкова специални, необикновени и твои, че да обявиш пред някого увлечението си, би било равносилно на предателство.
„Вината в нашите звезди” ме привлече от самото си начало, но ме грабна истински с това малко късче откровеност. Цялата творба е изпълнена с такива скъпоценни камъни, разхвърляни сред белите, сивите и буреносно черните облаци, надвиснали над историята. Това е малка книжка с голямо сърце; много увлекателна и остроумна. Чете се на един дъх, въпреки че е пълна с „гранати” – съдби, които всеки момент ще бъдат взривени от смъртта. В нея темите са все от „онези сериозните” – неподбиращата болест, неизбежната скръб, смехотворната и безполезна утеха… През моите очи обаче нищо не можа да понижи духа или да отнеме чувството за хумор на романа. Мисля, че на читателите е спестен драматизмът, които подобни истории предполагат. Искреността е достатъчна.
Тази книга въплъщава най-оригиналната си метафора – за цигарата, която си остава незапалена. „Поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие” – казва Огъстъс. Джон Грийн е написал „Вината в нашите звезди” смъртоносно, но в същото време не й е дал властта да ни сломи.
