На пръв поглед „Вината в нашите звезди“ е съвсем неподходяща книга за четене, докато чакате любим човек да излезе от реанимацията. Да, но само на пръв поглед…
Това е романът, който беше най-голямата ми подкрепа в труден момент, най-силният ми пристан, който ми помогна да преживея няколко кошмарни дни. И не защото чуждото страдание може да омаловажи твоето собствено, а защото хората сме идиотски същества, които често се самовглъбяват в собствено си нещастие и се самозаключват в него. А изживяването на страдането в пълната му сила всъщност е начинът да се освободиш от него.
Не съм в положението, че да си позволя да споря с граф Толстой, но не вярвам, че хората си приличат в щастието си и се различават в нещастието си. Смятам, че именно нещастието е неизменно за всички, защото ни застига рано или късно, но способността ни да сме щастливи ни отличава от масата. Да бъдеш щастлив, когато нямаш сили за това, когато животът е прекалено жесток, когато те боли, когато умираш… това те прави различен.
Защото „Вината в нашите звезди“ не е роман за нещастието, а за щастието. Не е роман за вината, а за силата. Не е роман за смъртта, а за живота. Живота… чиято продължителност (почти) никой не може да контролира, но всеки има властта над смислеността и пълноценността му.
Това е книга за любовта в най-чистата й форма – такава, каквато застига малцина от онези, които водят обикновен и улегнал живот. И ако ви се струва, че прекалено често преповтарям думата „живот“, то това е само и единствено защото това е една от най-живителните книги, които някога съм чела. Тя е ода за силата на желанието за живот, на способността да живееш независимо от всичко, да се шегуваш със собствената си обреченост и смърт.
Това е книга, в която бих се подписала под всяко едно изречение. Това е роман, който трябва да прочете всеки и не за да оплаче горките болни деца и да се почувства по-добре от собственото си прилично здравословно състояние. Напротив – трябва да го прочете, за да осъзнае че има едно единствено сигурно нещо в този живот и то е, че всички ще умрем. Смъртта не е страшна. Страшен е само безсмисленият и лишен от емоции и чувства живот. Тази книга ни вдъхновява да се постараем нашият да не бъде такъв, без значение дали ще продължи още един ден или сто години. И е факт, че такива романи наистина променят някои и ги карат да живеят по-пълноценно… за около ден-два. Но и това е неизбежно. Все пак сме просто хора.
Затова не четете тази книга, за да се почувствате вие самите по-добре. Четете я, за да почувствате нея. Тя го заслужава, вие го заслужавате.
Благодаря ти, Джон Грийн, че не си показал едни плачещи, депресирани, вечно оплакващи се болни младежи, а си изградил забавни, остроумни и пълни с живот пленителни герои. Благодаря ти, че не си създал сълзлива мелодрама, а роман, който дори да те разплаче от мъка, само след страница ще предизвика сълзи от смях.
Благодаря ти, че си описал тийнейджъри, които четат смислени романи и се интересуват от стойностно изкуство, без да са задръстени. Навремето ние, които си пишехме по тетрадките стиха на Уилямс за червената ръчна количка или които разбирахме защо лулата на Магрит не е лула, минавахме за зубъри. Благодаря ти, Джон Грийн, че ни реабилитира…
Свалям ти шапка и за книгата в книгата. Това е моята лична сладост – обожавам „книги в книгите“. А „Всевластна скръб“ е толкова истинска за мен, че изпитвам остра осезаема нужда да я прочета.. сега… днес… Все пак роман, в който хамстерът носи името на емблематичен митологичен герой, свързващ се със страданието, със сигурност ще е велика книга… Благодаря за тази хрумка. Сизиф – обреченият на безкраен, но еднообразен и безсмислен живот се появява в роман за младежи, обречени на кратък, но за сметка на това изпълнен със смисъл и любов живот. Прекрасно интертекстуално намигване, господин Грийн. Прекрасен роман! Благодаря от цялото си сърце!
Не пропускайте също емоциите, които книгата е предизвикала в Габи Кожухарова и Димитър Аврамов.
