Преди време един човек ме попита дали знам
каква е разликата между религиозност и вяра.
Тогава не му отговорих, но сега искрено се надявам,
че ще прочете това ревю и ще разбере, че знам…
“Vita Brevis” е една от книгите, преминала през ръцете на почти всички редактори от „Аз чета“, така че ми се наложи да чакам доста дълго, преди да попадне в моите собствени. През цялото това време обаче аз препрочитах многократно красивите ревюта на книгата в сайта, предвкусвайки мига, в който „Vita Brevis” най-сетне ще бъде моя, за да достигна и аз до прозренията на Мила или да поплача със сълзите на Пав. И ето че преди няколко седмици книгата най-после стигна до мен… само за да разбера, че е всичко друго, но не и това, което съм очаквала.
На пръв поглед “Vita Brevis” е история за отхвърлената любов, за неразбирането, за страданието, което само любимият може да ни причини. Един интимен разказ за погубеното щастие, което търси отговори на своите въпроси. Обвинение с думи, по-страшни от закодираните в тях действия. Изповед – лична и същевременно толкова позната на всеки, който някога е бил отхвърлян. Това е “Vita Brevis” за онзи, който се изкуши да търси себе си в образа на Флория, да говори с нейните устни, да плаче с нейните сълзи, да обвинява и прощава с нейното сърце. Да, за него “Vita Brevis” е история за любовта.
За мен обаче това е разказ за вярата в Бога…
Августин Аврелий и Флория Емилия живеят във времето, когато християнството се налага като официална религия в Римската империя, измествайки почти всички съществуващи дотогава учения за смисъла на живота и смъртта. Това съвсем логично разделя римляните на три – някои от тях негодуват срещу наложената им религия, на други пък не им пука особено, трети обаче приемат християнството – със сърцата или умовете си. Е, за тези трети става въпрос във “Vita Brevis”…
Историята разказва, че преди да стане епископ на Хипон, Августин Аврелий се причислявал към манихейската ерес и се отдавал на хедонистични наслади, немислими според Библията. Постепенно обаче и не без влиянието на майка си, той осъзнал своите грешки, изоставил жената, с която прекарал в безбрачие 15 години от живота си и станал един от най-яростните привърженици на християнската теология. Неговите „Изповеди” и днес са въплъщение на крайната религиозност, обвързваща пости, ограничения и самобичувания с идеята за благочестив живот.
От друга страна, Флория Емилия приема християнството, но не разбира строгите закони на Библията. За нея любовта между двама не е и не може да бъде грях в очите на Бога, защото самият Той проповядва любов и от тази перспектива стремежът на Августин към въздържание и лицемерно съобразяване с написаната не от Бога, а от хората Библия, е равносилен на предателство към нея. По този начин християнството парадоксално застава на пътя на любовта. Религиозността на Августин не успява да се примири с оптимистичната вяра на Флория и връзката им умира, без нито един от двамата да престане да обича другия, защото помежду им завинаги се е изпречил Богът – неговият – строг, изискващ и наказващ – и нейният – мил, любящ и всеопрощаващ. А истинската вяра… тя остава някъде там, в сянката на Августиновите ограничения и Флорините изгубени надежди.
И да, „Vita Brevis“ е и разказ за любовта – не за щастливата, не за мъртвата, не за измамната, а за онази любов, пред която се изправят измислените от нас самите задръжки само за да я направят още по-силна и в този смисъл – нещастна. В това се крие тихото страдание зад думите „Vita Brevis – животът е кратък“.
