Тичах. Разминавах се с полицаи и протестиращи. Един полицай прибяга в обратната на моята посока. Исках да стигна навреме за представянето на втората поетична книга на Крум Филипов „Воден знак”. Не го познавам, бях прочела само думите на Божана Апостолова за него (която уточнява в увода, че това е всъщност първата книга на автора плюс десетина нови стихотворения) и разбрах, че тази вечер се нуждая да се „разходя с Господ”, да ми се случи онова Йовково „Вълкадин говори с Бога”. Стопирах пред входа на Младежкия театър „Николай Бинев”, вратата – заключена. В кръчмата в съседство ме упътиха към Клуба на Актьора. Под вятъра – наобратно, а там проумях, че (…) вятърът е ехо – диша…/ А ехото е опит за запомняне. („Родопско стихотворение”)
„Воден знак”. Поезия, в която отсъства заиграването с формата. Позата и ерудицията са отстранени, лекотата на битието наднича през рамото ти и се усмихва. „Ecce homo” e първото стихотворение. Всекидневнатата философска нагласа е един от ключовете за поетичната врата, която свързва трайното и нетрайното от личната чувствителност с класиците на българската поезия (Пенчо Славейков, Константин Павлов): „Седмаче”, „Затръшнато небе”, „Смъртта ще дойде и ще има твоите очи”, та до финала на стихосбирката с „Родопско стихотворение”.
Стиховете на Крум Филипов са белязани от пластична образност, визуалност и фотографски поглед към експлицираните лични наблюдения. Героят е „включен наблюдател”, без отстраненост. От тук идва усещането за топлина и живост в стиховете. Сантиментът е чужд на създадения свят. Фокусирана наслада от детайлите на живота, бохемство на трансформациите: дядо – внук – баба – господ – жена – син – приятел, за да остава героят човек.
„ЧОВЕКЪТ в мен
е влязъл като в бъчва.
Човекът в мен е Диоген
и Дио-генната ми същност. (…)”
Eccehomo
***
Не трябваше да сядам върху пясъка –
ще се объркам с друга песъчинка.
Отличителен белег на стихосбирката е нейната цялостност и единност. Обичайното разсичане на теми и подтеми не е използвано в книгата. Усещането ми като читател е за преливане, поток на преживяванията на аз-а и споделените възприятия. Плътност на видимия близък свят на човека, увличаща те и четеш до изтръпване на очите. 
Световете са изравнени за нов вид общуване – на бога, небето и на човека, на мъжа и жената, на баща, майка, син, на времената и нравите, на които общото ни „ние” е свидетел. Общуване, в което смехът е бодрост и светлозарност, а насмешката на поета те отразява и отводнява твоята сериозност. Познанието е надхвърлило ерудираността, знанието, проповедническата мъдрост. Познанието в стиховете е любов.
Изящната корица, решена в тъмнолилаво и широка ивица синьо с усещане за море, в която плува странно, чудновато същество (риба и/или човек, ангел), отваря дверите на възприятието и демонстрира как слово и образ могат да си кореспондират. Художникът Румен Жеков допълва разходката из стиховете с рисунки. Резултатът е чудна малка галерия.
Финалните редове ще отделя за еротиката в стиховете, носена от жестове и детайли в поведението на обожествената жена. Дори образа на проститутката и стриптизьорката са плътни в пестеливите думи на поета. Всекидневна чувственост и усещане за жена. Преживяването на тази жена е през присъствието, делничното се пречупва в празнично през жадния поглед на мъжа.
Господи, къде
си я повел.
Защо си и наметнал
походка на богиня. (…)
Господи, къде
***
Ако не беше в рамка,
щях да си прехапя,
Майсторе,
душата…
Портрет
Биографичната справка в края на книгата казва кой е Крум Филипов. Живот на журналист, бояджия, режисьор, сценарист, автор на документални филми, носител на награди („Златен ритон”, лауреат на литературната награда „Веселин Ханчев” например) и поет. За последното, както е представен в биографията, ще му остава все повече време като режисьор на свободна практика.
„Воден знак” е джаз наслада и ритъм за ценители.
