Четох „Островитяни“ на брега на морето, с крака потопени в солената вода. И това е най-добрият начин да се чете тази книга.
Зад разкошната, спираща дъха корица на „Островитяни“ се крие поредният мащабен, екцентричен и създаден с невероятен размах на въображението и познание за фините механизми на човешката емоция роман на Кристофър Прийст.
В Архипелага на сънищата островите са неизброими, имената им различни, ала местата еднакви. Свят, в който познатите ни закони на пространството не важат, или поне не толкова, колкото сме свикнали. Острови, брулени от различни ветрове. Острови с характер.
Съвсем като хората.
Написан като каталог, едва ли не наръчник за пътешественици, „Островитяни“ е роман, който крие в себе си тайни, които не можеш да разбереш на първо четене – пикантна история за скандален художник и (може би) единствената му истинска любима, който оставя частичка от порока и развалата си на всеки остров. А след него – гняв, отчаяние и разбити съдби. След нея – криминална история, която близо четирдесет години чака своята развръзка…
Реално книгата няма друг герой освен самият Архипелаг на сънищата. Или може би е по-точно да кажа, че всеки от островите в него е герой – с минало, история, характер, развитие.
Ала на техният фон изпъкват няколко души, които са еманация на творчеството и творческия дух. В пълно противоречие с важното за нас кредо на Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“, всеки от тях е напълно самостоятелен, откъснат, над света и хората – повече от другите хора, Творец.
Сравненията с „Облакът атлас“ и „Жестокото присъствие на времето“ са неизбежни, но на мен ми се иска да избягате от тях. И да прочетете „Островитяни“ непредубедено и спокойно – каквото е морето рано сутрин, по изгрев.
